Но това някак си не е по мъжки, такова отмъщение подхожда повече на жена. А защо не? Малко ли жени престъпнички познаваме, и то такива, в сравнение с които мъжете ряпа да ядат. От собствената си практика Татяна знаеше, че мъжът престъпник почти винаги си остава мъж — той все има някакви представи за благородство и чест, макар и изопачени, и ги спазва дори когато извършва престъпление. Виж, жените вземат ли решение да тръгнат по престъпен път, понякога стигат до невероятна низост. Когато мъжът отмъщава, той обикновено гледа да лиши жертвата си от пари или живот, в краен случай — да опорочи доброто й име. Но щом отмъщава жена, тя по правило се прицелва преди всичко в любовта. В щастието, в семейния живот. Интересно — дали Стасов е срещал жени, които биха искали да му отмъстят за нещо?
Тези мисли съществуваха някак самостоятелно, без да пречат на Татяна да набира текста за книгата на компютъра. Тя отдавна се бе научила да съчетава творческата със служебната работа, така че двете линии на размисъл да съществуват паралелно, без да си пречат. Ира готвеше в кухнята, като се стараеше да вдига колкото може по-малко шум, защото изпитваше благоговение към писателския труд на Татяна. Из апартамента постепенно започнаха да се разливат упоителни аромати, излъчвани от поредния кулинарен шедьовър. Периодично звънеше телефонът, но Татяна не се откъсваше от работата, оставяше Ирина да вдига слушалката.
— Таня, ела да обядваме! — извика я Ирочка.
Тя дописа започнатата фраза, прегледа последния абзац и излезе от стаята.
— Обади се Настя, попита може ли да ни навести днес. Отвърнах й, че може, защото ти каза, че няма да излизаш. Правилно ли постъпих? Или трябваше да те извикам на телефона?
— Правилно — кимна Татяна. — Защо, какво й се е случило? Или просто така, приятелско посещение?
— Не знам. Но гласът й беше угрижен.
— А твоят кавалер обади ли се?
— Разбира се. — Ира лъчезарно се усмихна. — Ужасно се разстрои, че днес няма да се видим. Нищо, нека си посвърши някоя работа, има време да бъдем заедно в събота и неделя.
Татяна разсеяно дояде някакво екзотично ястие, в което според Ира имало невероятно количество витамини, полезни за бременни жени, и отново се върна към работата си. Колко навреме бяха излезли всичките тези статии във вестниците и списанията! Ако не бяха те, и през ум нямаше да й мине, че от страниците на своите книги тя може да разговаря със своите читатели. Защото те не са какви да е хора, а нейни приятели, с които може да сподели и радостите, и скърбите, и размислите си. Да им разкаже хубав виц и да се порадва на смеха им. Да се оплаче от несправедливостта на живота и да срещне у тях разбиране и съчувствие. В момента, в който осъзна, че книги може да се пишат и така, веднага й олекна и недовършената повест, която бе лежала като тежък товар в чекмеджето, изведнъж оживя и пое напред.
Тя не забелязваше как минава времето и много се учуди, когато дойде Настя и се оказа, че вече е осем и половина вечерта.
— А, чудесно, тъкмо за вечеря! — радостно възкликна Ира.
Но Татяна веднага охлади порива й, като заяви, че ще вечерят по-късно, а сега те с Настя трябва да си поговорят. Ира огорчено въздъхна и отиде в стаята си. Настя веднага подви нозе под себе си на мекия диван. Още миналия път си беше харесала това място — тук й беше особено удобно и уютно.
— Как е книгата, сама ли се пише? — попита тя.
— Представи си, пише се, въпреки че животът упорито й се противопоставя — пошегува се Татяна.
— По какъв начин?
— Ама ти не знаеш ли?
— Какво да знам? — учудена попита Настя. — Какво имаш предвид?
— Имам предвид онзи позор и охулването, на които ме подложиха тъй наречените средства за масова информация.
— Имаш предвид онази гадост, която четохме заедно с теб?
— Къде ти — онова беше цвете! После обаче като се почна… нямам думи. Ти какво, Настенка, наистина ли не знаеш?
— Честна дума, за пръв път чувам. Нали не чета вестници…
— Как, изобщо ли не четеш? — смая се Татяна.