— Да не би да си срещнала друг мъж, когото си успяла да обикнеш сама?
— Какво значи «сама»? — опита да се пошегува тя. — Нима някой ми помага да обичам теб?
— Не бива така, Ася. — Той помълча, докато съсредоточено белеше скилидки чесън и ги разрязваше на две, преди да ги пъхне в пресата, която на шега наричаха «мачкалника». — Прекрасно разбирам, че от нас двамата целувам аз, а ти само си подлагаш бузата. Дълги години се примирявах с това, но всеки ден очаквах, че ще се намери човек, когото ти ще целуваш първа. Е, какво, скъпа моя, това ли се случи?
— Ти си полудял! — Тя избухна в смях, макар че повод за закачки изобщо липсваше, а трябваше да си признае, че нямаше и настроение за това. — Льошка, да не би в твоята Америка да са те повредили така? Какви са тия шантави мисли в главата ти? Ти винаги ще бъдеш за мен най-прекрасният на света и ако обичаш, не се прави, че не го знаеш.
— Е, вероятно не е точно така, щом ти не намираш за нужно да споделяш проблемите си с мен.
— Льоша, но ние стотици пъти сме обсъждали този въпрос — отчаяно простена Настя. — Не е необходимо да се натоварваш с моите чисто служебни проблеми, и без това не можеш да ми помогнеш да ги решавам, колкото и да се стараеш.
— Лъжеш.
Той произнесе това абсолютно спокойно, все така с гръб към нея, докато се занимаваше със салатата и едновременно следеше месото в тигана да не загори. Настя усети, че сърцето й замря, ужасено очаквайки продължението. Но то не последва. Алексей каза, каквото му тежеше на душата, и млъкна — очевидно не искаше да й измъква думите с ченгел и да я кара да се оправдава. Паузата се проточи и с всяка секунда Настя все по-остро усещаше необратимостта на ставащото. Трябваше да отговори веднага, защото всеки миг, прекаран в мълчание, правеше всички думи, които биха последвали, все по-безсмислени. Трябваше да каже нещо, но сякаш нямаше нито глас, нито желание да говори. Усещаше само огромна умора и стремеж да остане сама, за да не е нужно да общува с когото и да било: да обяснява нещо; да отговаря на някакви въпроси; да вижда някого… Ако можеше просто да затвори очи, да се вгледа в себе си и да помисли. Вероятно така са устроени всички — хората обичат да общуват и да обсъждат проблемите си с близки и колеги, да споделят тревогите и надеждите си, да търсят съвет. Но тя, Настя Каменская, е замесена от друго тесто. Напоследък все по-често се улавя в мисълта, че никой не й е нужен. Нито майка й, нито вторият й баща, нито мъжът й, нито колегите. Те естествено са й нужни, но именно за да си вършат работата заедно, за нищо друго. Нито за задушевни разговори, нито за клюки, нито за да поплачеш на рамото им.
Господи, колко дълго мълчи! Льошка сигурно си мисли, че се е уплашила от обвинението му в лъжа и трескаво съчинява някакви оправдания. Прекалено много време мина след неговата последна фраза, сега каквото и да каже, ще му се види измислено, фалшиво. С една дума — лъжа, която на всичкото отгоре е изфабрикувана на бърза ръка. «А може би не е необходимо да прекъсвам паузата? — страхливо си помисли Настя. — Льоша е обиден и сега ще мълчи най-малко до сутринта. Което всъщност ми е нужно. Нека си мисли каквото иска, защото аз си знам, че с нищо не съм се провинила пред него, не съм си хванала никакъв нов мъж, така че нямам за какво да се оправдавам. Нима мога да му обясня какво става с мен? Нима мога да му кажа с колко години остарях, докато живеех с мисълта, че вторият ми баща е престъпник? Но ако не му разкажа за всичко, което се случи, докато той беше в Щатите, никога не ще може да разбере защо толкова се нуждая от тишина и самота. Кой ли беше написал: «Тишина ми трябва, тишина… Нервите ли са изпепелени?» Май Евтушенко. Всичко отвътре ми е изгорено. Силите ми отидоха, за да се примиря с предателството на татко и да не умра от ужас, болка и мъка. Ами унижението, което преживях, когато молех Заточни да ме вземе на работа? За нищо друго вече нямам сили. А тоя глупав Льошка си съчинява нещо за някакви чужди мъже…»
Тя скочи и силно прегърна мъжа си, притискайки лице до гърба му.
— Внимавай, държа остър нож — недоволно каза Алексей. — Ще се порежа, ако ме блъскаш.
— Льош, ти си най-прекрасният на света! — искрено прошепна Настя. — Без тебе нямаше да разкрия нито едно престъпление.
— Не думай! — ехидно отвърна той. После се обърна и я погледна, скептично вдигнал вежди: — Каква е тая поредна измислица? Опитваш се да избегнеш разговора ли?
— Никога! Обожавам те.
Тя го млясна по бузата и отиде в хола, където беше телефонът. Беше си спомнила чий е номерът, който й бе продиктувал Борис Михайлович Готовчиц.