3.
Не бяха се виждали почти пет години. През това време Дмитрий Захаров бе понапълнял, а слепоочията му — съвсем побелели. Но очите му, както и преди, бяха хитри и закачливи, сякаш той постоянно искаше да напомни на събеседника си за нещо… пикантно. Което знаят само те двамата. От този поглед Настя изтръпваше, макар определено да знаеше, че Димка гледа така всички, а не само нея.
— Значи пак си в детективско бюро?
— В охранителна агенция — поправи я Захаров. — Именно затова бях принуден да откажа на милата Юлия Николаевна. Обясних й, че мога само да организирам личната денонощна охрана на мъжа й или охраната на апартамента, а със следене не се занимаваме, не е наш профил.
— Тя каза ли ти защо иска да бъде следен собственият й съпруг? — попита Настя.
— Не. Още в началото на разговора ме попита можем ли да организираме постоянно наблюдение над него и контактите му, а аз веднага я прекъснах и я посъветвах да се обърне към друга фирма. Дадох й няколко телефона и й казах, че ако тези детективски бюра не я задоволяват, мога да й помогна да намери други варианти. Всъщност това беше всичко.
— А защо си я търсил снощи?
— Исках да й предложа услугите на един приятел. Някога работехме заедно в един участък, но после загубихме връзка. А тия дни той изведнъж се обади и за късмет се оказа, че е открил бюро, което се специализира в следене на неверни съпруги и съпрузи. Тъкмо започвал и му трябвали клиенти. Та си помислих, че ако Юлия Николаевна още не е намерила никого, ще мога да ги обединя в детективския им екстаз. Слушай, ами кога са я убили?
— Завчера. Дим, моля ти се, донеси ми пак кафе — помоли Настя, — че още не мога да се събудя.
— Ей, браво бе! — Захаров подсвирна и погледна часовника си. — Вече е десет и половина.
— Ох, Дима, за мен това е все едно пет сутринта. До три следобед изобщо не съм човек, полусънена особа от неясен пол. Затова пък след един през нощта започва истинският живот. Трябва да спя, а главата ми работи като машина, раждат се всякакви мисли и идеи, у мен дори се събужда някакво настървение на ловец.
— Е, да речем, че и аз знам какво точно се пробужда у теб в пет сутринта! — весело намигна той и стана, за да донесе на Настя още една чаша кафе.
Те седяха в тихото уютно китайско кафене на Красная Пресня. В този час Настя и Дмитрий Захаров бяха единствените посетители тук, останалите пет маси бяха празни и столовете около тях, кой знае защо, изглеждаха като осиротели. За сметка на това я нямаше типичната за такива заведения оглушителна музика и това най-много радваше Настя.
— Пий, кафеманке! — Дима се върна с вече третата от началото на разговора им чашка и седна срещу нея.
Настя бавно разбърка захарта, остави лъжичката и погали ръката на Захаров.
— Димочка, не обичам прозрачни намеци за моето нецеломъдрено минало, затова нека се разберем веднъж завинаги: това не е било. И не е тема за обсъждане. Разбрахме ли се?
— Как да не е било, когато беше и аз прекрасно си го спомням! — разсмя се той и похлупи дланта на Настя с другата си ръка.
— Било е с друга жена. Моля те, Дима… Моля те. Ти просто улови момента, когато можеше да ме вкараш в леглото си.
— Не разбирам — много сериозно каза Захаров. — Какво, неприятен ли ти е този спомен? Срамуваш ли се от това, което се случи? Съжаляваш ли за него?
— Не съжалявам и не се срамувам. Беше прекрасно. Но именно — беше. БЕШЕ. И повече няма да се случи. Затова е безсмислено изобщо да го споменаваме.
— Интересна жена си, Настюха — позасмя се той. — Още ли не си омъжена?
— Уви! — шеговито въздъхна тя и отдръпна ръката си. — Предадох се. През май ще станат две години, откакто съм съпруга.
— И естествено си вярна на мъжа си?
— Естествено. — Настя весело се усмихна. — Но за щастие той се съмнява в това.
— Не разбрах — протони Дмитрий. — Защо пък «за щастие»?
— Защото снощи ми направи сцена на ревност, след като ме заподозря в изневяра. Но благодарение на това успях да си спомня, че някога звънях именно на теб на номера, който ми бе продиктувал Готовчиц. Седях и се ровех в главата си: може би наистина съм давала на Льошка повод за ревност? И тогава се сетих за теб. Добре, Димуля, нека се върнем към покойната Юлия Николаевна. Какво впечатление ти направи тя?
— Силна госпожа, с характер…
— Искаш да кажеш — своенравна? — уточни тя.
— Не, не бих казал това. Именно с характер. Силна, волева, умее да посреща неприятностите с открито лице и да не се крие от тях. Дори ми се стори, че май нарочно търси негативна информация.
— По-точно? — напрегна се Настя.