— Ами… — Захаров се замисли за миг. — Има хора, които за нищо на света не вярват в лошото, дори то да се случва пред очите им. Измислят сто и петдесет обяснения и оправдания, крият главите си в пясъка. Най-типичният пример са майките на наркоманите. Момчето ходи бледо, та чак синее, няма апетит, вие му се свят, слабее буквално с дни, а тя вместо да се разтревожи, си внушава, че той, горкичкият, се изтрепва да учи в института и не си почива достатъчно. От къщи изчезват пари и вещи, защото момчето трябва с нещо да плаща наркотика, а тя е готова да признае, че е разпиляна мърла, само и само да не помисли, че синът й краде парите. А има и друга категория хора — те пък зад всеки безобиден факт виждат страшна опасност и моментално започват да вярват, че се е случило най-лошото. Е, покойната беше точно от тях. Заподозряла е нещо неприятно във връзка с мъжа си и веднага се е втурнала да търси информация.
— И ти към кого я насочи?
Захаров изреди три частни детективски бюра, които препоръчал преди известно време на Юлия Николаевна Готовчиц.
— В тях имаш приятели, така ли? — попита Настя, след като бързо си записа адресите в бележника.
— По-скоро — познати.
— Ще ми помогнеш ли да говоря с тях?
— За какво ти е моята протекция? Те са нормални момчета, не хапят.
— Да бе, аз ли не знам! — възрази Настя. — Всички сме нормални, докато някой не започне да ни задава въпроси. А като стане дума за работата, веднага започват проблеми с паметта. Димуля, хайде да дойдеш с мен, а?
— А какво ще получа срещу това? — хитро примижа Дмитрий.
— Каквото поискаш — лекомислено обеща тя.
— А ще ми дадеш ли?
— Димка! Нали се разбрахме!
— Ти сама каза: каквото поискаш. И аз поисках. Защо, не може ли?
— Престани! — каза тя сърдито. — Това изобщо не подлежи на обсъждане.
— Но защо? Беше ни много хубаво, прекрасно си го спомням. Не разбирам този твой инат.
Настя въздъхна, за пореден път отпи от кафето и извади цигарите. Не беше съвсем наясно как е правилно да се държи в такава ситуация. Мъжете никога не я сваляха и тя нямаше натрупан резерв от отработени и ефективни начини за вежлив и неоскърбителен отказ.
— Дима, за какво ти е това? Ще отчетеш бройка и ще се поздравиш с поредната партньорка ли? Никога не бих повярвала, че искрено го желаеш.
Той я погледна внимателно, после се усмихна.
— Ти си много красива.
— Луд човек! Пълна грозотия съм. Нито кожата ми е като кожа, нито лицето ми… Не се будалкай.
— Глупаче, на кого е потрябвала твоята кожа или лицето ти? Нали помня какви крака имаш, а и всичко останало е от най-висока класа. Виждам, че както и преди, успешно криеш всички свои прелести, ходиш с дънки и развлечени пуловери. Другите можеш да измамиш по този начин, но не и мен. Нали съм те виждал!
— Е, и какво от това? Искаш да ме вкараш в леглото, защото имам хубави крака ли?
— И гърди. И изобщо си невероятна любовница. Ето защо, колкото и да се дърпаш, аз ще правя нови и нови опити, докато не постигна своето. Честно те предупреждавам, за да не ми хленчиш после. Не ме гледай така ужасено! Пошегувах се. Щом искаш да сложим точка на този въпрос — добре.
— От твоите шеги направо се разтрепервам — измънка Настя.
— Не се разтреперваш, а се изчервяваш — уточни той. — Не се сърди, Настюха, такова ми е чувството за хумор. И обноските ми са лоши. Просто когато една жена ми харесва, никога не го крия. Веднага ли искаш да тръгнем?
— Да, ако можеш.
Тя беше благодарна на Захаров за рязката смяна на темата. Не умееше да поддържа такива хлъзгави разговори. Макар че не беше точно така… Можеше да играе роля на фатална жена, след като предварително се е облякла секси и се е гримирала грижливо, а след това веднага да проведе разговор, както се казва, на високо ниво — бързо да намери изящни отговори, без те да са обидни, и дори да накара събеседника си да се смути. Но тогава вече нямаше да е тя, а жената, чиято роля играе. А Настя Каменская никак не бе свикнала мъжете да проявяват интерес към нея. Така де, какво любопитство можеше да пробуди у един мъж безполовото същество с безформен пуловер, дънки и маратонки, с безцветни вежди и ресници, бледо лице и безкръвни устни…
Но тя не страдаше от липсата на мъжкия интерес, защото това внимание не й беше нужно. Просто не й бе интересно. Имаше си Льошка, отначало верен приятел и съученик, после също тъй вярно гадже, а през последните две години — не по-малко предан съпруг. На младини имаше любовни връзки, дори страстни, които Льошка мъжествено изтърпя тихомълком, но тези авантюри не бяха за Настя онова главно нещо, което изцяло завладява ума и сърцето и подчинява живота й. Най-интересното за нея бяха логическите задачи, които решаваше в захлас. Всяко ново престъпление представляваше нова задача, чието разгадаване й доставяше радост, а намереното най-накрая вярно решение — щастие. Всичко останало й изглеждаше второстепенно, маловажно. Например онзи епизод с Димка Захаров се случи само защото бе решила поредната задача. До полунощ се бе въртяла на дивана, размествайки плочките на мозайката, докато изведнъж намери единствено правилните им места, при което от тях се образува ясна и точна картинка. Тогава тя изпита такава радост, че не можа да се стърпи и се втурна в съседната стая, където спеше Дима, за да го събуди и да сподели с него откритието си. Беше щастлива в онзи момент и от радост направи глупост, без да помисли: позволи му да стори това, за което той цялата предишна вечер прозрачно й намекваше. Колко отдавна беше — през лятото на деветдесет и втора. Тогава бе превърнала себе си в примамка за наемния убиец Гал, който бе застрелял служител на милицията. Двамата със Захаров се прикриваха, играейки ролята на съпружеска двойка, и трябваше известно време да нощуват в едно жилище.