Е, нямаше как, трябваше да се заеме с телевизията. По молба на Настя, Миша домъкна от къщи камара списания «ТВ парк», които майка му най-редовно купуваше. В това списание имаше цяла страница, посветена на рейтинга на телевизионните предавания, и Настя се надяваше да открие тук поне някаква отправна точка за разсъжденията си. Намери такава точка. Оказа се, че програмата «Лице без грим» никога не е попадала в десетката на най-гледаните.
— Интересно, откъде имат пари? — замислено попита Настя и погледна Доценко. — Щом една програма не е твърде популярна, значи тарифите за реклама по време на излъчването й не са високи. А и рекламодателите нямат интерес към нея. По принцип подобни предавания би трябвало да просъществуват максимум три-четири месеца и после да бъдат закрити, а ето че «Лице без грим» се излъчва вече над две години.
— Вероятно ги подпомагат от бюджета — предположи Михаил.
— От къде на къде? Бих го разбрала, ако бяха проводници на идеите на правителството или открито подкрепяха президента. Но така… Хубаво, солидно предаване, направено много професионално, не дразни зрителя, но в него няма… хъс. Няма я онази искрица, заради която човек да тича вкъщи след работа, та непременно да го гледа. А и часът на излъчване не е от най-изгодните — от седемнайсет и четирийсет до осемнайсет, когато работещите хора още не са се прибрали.
— Може би убийството е извършено по някакви лични причини?
— Не би било зле да е така — въздъхна Настя. — Именно личните мотиви са ми любимите. Във всеки случай мога да ги разбера и разплета. А с парите е пълна скука и главоболие. Миша, хайде да делим!
— Честно или по братски? — засмя се черноокият капитан. — Ако ще е честно, вие ще получите парите, а аз — любовта, защото сте по-възрастна и по-опитна. А аз още не съм дорасъл до парите.
— А, не, приятелю — пресече го Настя, — ще делим по джентълменски. Дамата трябва да се занимава с емоциите, а мъжът — с парите. Това е закон на социума, в който ние с вас сме имали късмета да се родим. И да не сте посмели да намеквате за преклонната ми възраст, не съм много по-голяма от вас. Освен това, Мишенка, упоритото ви нежелание да ми говорите на «ти» не може да заблуди никого, изобщо не се надявайте.
Това беше истина — никой, включително самият Михаил, не можеше да даде обяснение на този факт. С изключение на началството, Настя беше единствената от служителите в отдела по тежки насилствени престъпления, на която Доценко говореше на «ви» и към която се обръщаше по малкото й и бащино име, като по този начин принуждаваше и нея да бъде изключително вежлива. А иначе разликата във възрастта им не беше чак толкова голяма и званието на Каменская беше само с едно ниво по-високо…
Към края на работния ден на бюрото на Настя звънна вътрешният телефон.
— Скучаеш ли? — чу тя в слушалката присмехулния глас на Игор Лесников, колегата й, който днес беше в състава на дежурната оперативна група.
— Без тебе — винаги! — бързо му го върна Настя. — Чакам да ме развеселиш с нещо.
— Добре, тогава чуй въпроса ми: какво може да се открадне от психоаналитик?
— От кого? — изненада се тя.
— От психоаналитик — търпеливо повтори Игор.
— От какъв психоаналитик?
— Е, има ли значение… От всякакъв. От един абстрактен психоаналитик.
— Частна практика ли има?
— Аха.
— Тогава — пари. Хонорарите за техните консултации са високи. А откъде идва този въпрос?
— От местопрестъпление. Току-що се върнахме. Тесногръдо разсъждаваш, Настася. Не са взети ценности. Но фактът на проникване с взлом е налице.
— А какво казва потърпевшият?
— Нищо, не бил открил липси.
— Смяташ, че лъже ли?
— Разбира се, че лъже. Знае какво са му взели, но крие. Та искам да ми кажеш какво може да е представлявало интерес за престъпника. Нещо такова, за което човек не може да си признае пред добрите чичковци от милицията.
— Ще помисля — обеща Настя. — А какво друго интересно се е случило през отчетния период в подведомствения ни град?
— Все аз да ти разказвам! — измърмори Игор. — Ще черпиш ли поне една чашка?
— Не си нормален ти, Игорьок. Съвременният мъж обикновено иска да му налеят водна чаша.