И така, качих се на колата и потеглих към центъра на Москва. Прекарах в книжарницата поне час и половина, в залата за самообслужване преминавах от щанд към щанд, свалях книги от рафтовете, прелиствах ги, четях анотациите и отворените напосоки страници. Избрах няколко, платих ги и излязох, но не се качих в колата, а изминах пеша една-две пресечки до бара, в който знаех, че правят чудно кафе и сервират невероятна пица. Вика също обичаше това заведение, често ходехме там. И не беше за чудене, че я видях именно в този бар. Беше с моя «достоен съперник». Ядяха с апетит пица, поливайки я със светла бира, и оживено разговаряха. За да пие бира с лицата, човек трябва нищо да не разбира от тези неща. За пицата съществува кианти — това прекрасно червено вино, и то винаги бе харесвало на Вика. Но очевидно нейният кавалер имаше доста различни вкусове, бих казал — селяндурски. Добре де, нека смекчим формулировката: провинциални.
Голямата зала беше претъпкана с посетители и Вика не ме видя. Не се престарах да се крия, намерих свободна маса, поръчах си кафе и започнах да прелиствам купените книги, като току поглеждах към гукащата си двойка, която не ме забелязваше.
Странно, Вика винаги ми е изглеждала много красива. Аз не съм романтичен хлапак и разбирам, че не съществува абсолютен критерий за хубост. Вика беше красива именно за мен, не ми беше нужна никоя друга жена, но това далеч не означаваше, че всички мъже поголовно трябва да я боготворят. На мен ми харесваше и това беше достатъчно. Но сега се опитвах да я видя с очите на този скъпо облечен хубавец и недоумявах: за какво му е тя, какво е намерил в нея? Вика не е никаква красавица, има най-обикновена, дори семпла външност, а и годините й не работят за нея. Една жена на четирийсет не е престаряла, но от прелестната младежка свежест няма и помен. Лицето е уморено, брадичката е започнала да увисва, гърбът не е изправен. За какво му е?
Впрочем въпросът беше чисто риторичен. Хиляди пъти съм виждал такива ситуации и такива мъже. Провинциалист без пукната пара и без професия, позволяваща му да печели, а му се ще да живее в центъра на Москва, в хубав апартамент, и да кара вносна кола. Че как да не иска това, след като още от дете е гледал по телевизията този красив живот и е мечтал за него, докато с отвращение е влачел нозе по окъртените тротоари на родното си градче! А може би и село, където тротоари изобщо няма, а топлата вода, вътрешната тоалетна и телефонът и до днес са непостижима мечта. И ето че с последните си пари той купува скъпи дрехи и тръгва да покорява столицата. И по-точно — затъжилите се по нещо «свежичко» нейни обитателки. Подарява им цветя, гледа ги в очите, говори им думите, които те искат да чуят, и с всички сили се старае да ги покори. Току-виж, някоя клъвнала въдицата.
И Вика е клъвнала. Още веднъж я погледнах и внезапно си помислих: колко грозно се храни! Защо не съм го забелязвал по-рано? Или това е отскоро?
Дощя ми се да изляза от бара, но страхливо останах. Докато Вика е тук, наемникът няма да ме убие. Ако това се случи, всички присъстващи ще бъдат задържани и ще започне разследване. И много скоро ще се разбере, че една от посетителките е не каква да е, а моята родна съпруга, която се е озовала тук, кой знае защо, не с мен, а със съвсем чужд мъж. Още една стъпка — и ще се разбере, че той е неин любовник. И ще се зароди подозрението, че невярната съпруга е решила да се отърве от омръзналата й половинка. Не, така не бива да става. Вика не е глупачка, а и килърът вероятно не е вчерашен.
Кавалерът й стана от масата и тръгна към вратата, водеща към тоалетните. Естествено, че му се пикае — я колко бира излюска. Останала сама, Вика трескаво грабна чантичката си, извади пудриерата и започна да си оправя грима. Боже мой, явно е седяла като на тръни, понеже се е опасявала, че лицето й лъщи, но не е посмяла в негово присъствие да извади огледалце и да се напудри. Той обаче е простодушно момче, дочишка му се и тръгна, без изобщо да се притеснява. Добре познавам жена си, тя за нищо на света няма да отиде до тоалетната в такава ситуация, ще се стиска, ще се тормози, ще умира, но няма да отиде. Кой знае защо, това й се струва неприлично. А организмът си функционира — природен закон. Дори изпитах нещо като симпатия към любовника й: момче без комплекси. Вика цял живот страда заради мазната си кожа, но се стеснява да се пудри в присъствието на мъже. А да попита къде е тоалетната — и дума да не става! Глупава жена…
Улових се в мисълта, че изобщо не се сещам за загиналите колеги — Витя и Оксана. Вероятно ако не беше надвисналата над мен смъртна опасност от ръката на поръчков убиец, щях да се измъчвам, да си блъскам главата на кого е притрябвало да слага в колата на Витя взривно устройство. Може би дори щях да се страхувам, че ще стигнат и до мен. Но тъй като съвършено случайно научих, че и без това са стигнали, вече не ме интересуваха нито чуждата смърт, нито чуждият живот.