Е, стига съм се крил зад гърба на Вика — все пак е жена. Трябва да се махам оттук. Изпих си кафето, а присъствието на собствената ми съпруга, придружена от любовника й, на няколко метра от мен не е никак радостно. Вярно, докато Вика е наблизо, ще бъда жив, но това не е основание да се държа денонощно за полата й. Между другото тази пола не съм я виждал по-рано. Да не е нова? Естествено — всички жени, когато си хванат любовник, започват да обновяват гардероба си. Искат да се харесат, да направят впечатление. Според тях не е задължително да ги харесва мъжът им — той и без това няма къде да се дене. С него можеха да ходят като повлекани, с намазано с крем лице и облечени във вехт пеньоар. Господи, колко съм се променил напоследък! С домашното си пеньоарче Вика винаги ми е изглеждала толкова близка, топла и уютна, а козметичните маски и кремове на нежното й личице ме умиляваха: тя с всички сили се бореше с мазната лъскавина на кожата си, за да изглежда добре. Сега бях готов да я мразя за това простодушие.
Докато си проправях път към изхода, хвърлих последен поглед към тяхната маса. Красавецът вече беше си свършил работата и отново с удоволствие отпиваше бира от високата халба, а Вика му говореше нещо. Интересно — за какво може да разговарят? Какво общо имат помежду си? Креватът — това разбирам, особено в период на току-що избухнали чувства, но нали денонощието има двайсет и четири часа и не можеш да ги запълниш само със секс! В останалото време трябва да общуваш другояче. Начетената, образована, изтънчена Вика — и този провинциален донжуан, който сигурно е прочел през живота си книга и половина, едната от които — правилникът за движение по пътищата, а останалото — разписанието на автобусите до най-близкия районен център.
Докато карах по «Тверская», забелязах над платното транспарант: _Мирей Матийо в Кремъл_. И се улових, че дори не погледнах датите на концертите. Само преди месец, ако зърнех името й на афиш, щях да заскачам от радост и тутакси да се втурна да питам кога и къде ще се продават билетите. Мирей Матийо — певицата от нашата младост с Вика. Купувахме плочи с нейни записи, направихме всичко възможно, за да бъдем на концерта й в Болшой театър преди много години. От вестниците знаех, че след смъртта на постоянния си продуцент Матийо не е пяла на сцена три години и просто не бих могъл да не я чуя след такова трагично прекъсване. А сега — какъв смисъл имаше да мисля за това? Дори концертът й да се състои още утре, аз и без това може да не съм жив дотогава. Утре… За мен тази дума изгуби смисъла си, престанах да я разбирам и чувствам. Аз нямам утре, съществува само моментът, в който ще умра. Засега още живея. Но може би в следващата секунда ще престана да се занимавам с тази глупава безсмислица.
Колкото и да е странно, успях да стигна до вкъщи благополучно. Вяло обикалях апартамента и погледът ми се спираше на всички познати вещи, които с любов бяхме избирали заедно с Вика. И се опитвах да разбера възможно ли е заради тях тя да е забравила и зачеркнала годините, преживени с мен. Беше ни толкова хубаво, почти не се карахме, обичахме се. А може би се самозалъгвам? Възможно е Вика само да ме е търпяла и чакала кога от способния, донякъде талантлив журналист най-сетне ще се излюпи човек, който умее да прави пари и да обезпечава приятното й съществуване. Какво пък, трябва да призная, че тя дочака своето. Сигурно в самото начало не е и сънувала, че ще успея да спечеля такива суми. През последната година спестихме достатъчно, за да не работим и минута повече и да живеем дълго и щастливо — макар и без разкош, но заможно, — до дълбоки старини. Част от тези пари бяха предназначени за майка ми. Тя е само на шейсет и седем, още относително млада, сърцето й е здраво, така че вероятно ще живее дълго, но е напълно луда и не може да остава сама. Трябва да я настаним в болница или да й наемем постоянна болногледачка. И едното, и другото би струвало доста пари, но ще го направя. С Вика много сме си говорили за това и имах чувството, че гледа на идеята ми с разбиране и одобрение. Но сега започвам да мисля, че не е било точно така. Тя умело се е преструвала, а вътрешно е беснеела при мисълта, че ще трябва да дели с тази омразна свекърва, заради която си е похабила толкова нерви и душевни сили. Предвидила е всичко, дори обстоятелството, че при подялба на имуществото съдът ще даде на мен не половината, а по-голямата част, защото аз издържам нетрудоспособен инвалид. А ако умра, няма да е необходимо да дели с когото и да било. Вика не е длъжна да се грижи за майка ми.