Мога да спася живота си, ако просто напусна жена си и й оставя всичко — колата, обзаведения апартамент, парите. Тогава тя няма да ме закача и ще си живее в любов и финансово съгласие със своя провинциалист. Но аз, аз как ще я карам? С какво? Да се върна при лудата си майка, която от сутрин до вечер крещи по повод и без повод, защото тайнствени гласове й нашепвали какви ли не гадости за интриги на ционистите и за кацане на извънземни и тя в захлас обсъжда тези проблеми със самата себе си? За нищо на света! По-добре — в крематориума! Не мога да издържам край моята майка повече от две минути. А ако не се върна в стария апартамент, къде ще живея? И с какви средства? Витя и Оксана загинаха, програмата вече няма да получава пари, защото само те умееха да ги намират, така че съвсем скоро ще трябва да се простя с телевизията. «Лице без грим» ще умре най-късно след три-четири седмици. Отново да се заема с журналистика? Може, но от това ще припечелвам, колкото да не умра от глад под някой стобор. А откъде ще взема всичко останало — жилище, кола? А журналист без кола си е направо смехория, та той няма да може да си върши работата. И какво ще правя тогава с майка ми, с какви средства ще я настаня в болница или ще й наема болногледачка? Остава само един начин да оцелея: да се набъркам в нещо престъпно. Това може да ми донесе бързи и прилични доходи, а след много кратко време — дълъг и неприятен престой в затвора.
Не, доброволно напускане без подялба на имуществото не е изход от положението. Ще трябва да влача такова жалко съществуване, че по-добре да не живея. Което всъщност имам намерение да направя.
Въпреки очакванията ми, Вика не се прибра късно. Дойде си малко преди часа, в който аз обикновено се връщам след предаване. Сигурно пак се е надявала вече никога да не се весна тук, а пък аз — ей ме на, в плът и кръв, търкалям се на дивана по анцуг с книга в ръце.
— Защо си се прибрал толкова рано? — учудено попита тя.
— А защо това не ти харесва? — отговорих й с въпрос.
— Много ми е приятно даже. Радвам се, че си си вече вкъщи.
Тя се наведе, за да ме целуне. Миризмата на бира ме блъсна в носа и аз неволно се намръщих. А по-рано винаги ми харесваше, когато жена ми леко надъхваше на алкохол. Странно — как може да ми е харесвала тази воня?
— Пила ли си?
— Само бира. — Вика хвърли поглед към масичката, където се намираше купчинката нови мои придобивки. — Купил си книги?
— Както виждаш — отвърнах сухо.
— Май си разстроен, Саша? — угрижено попита тя. — Случило ли се е нещо?
— Нищо особено. Обичайните производствени трудности. Уморен съм.
— Как мина предаването?
— Нормално.
Какъв смисъл имаше да й обяснявам, че днес не бе имало предаване. Всъщност на нея изобщо не й е интересно как е минало, просто се прави на грижовна и любяща съпруга и произнася всички предписани от ролята реплики. Не е нужно да я карам да изслушва дългите и безполезни разкази за моите производствени и непроизводствени затруднения. И без това не й е лесно: била е на среща с любовник, притеснявала се е да не я видят познати, после е бързала за вкъщи, за да успее да се прибере преди мъжа си, когото наетият убиец още не е премахнал. Не живот, а мъчение.
— Имаш нова пола — отбелязах, наблюдавайки как тя се съблича и прибира дрехите в гардероба.
— Да. — Вика с усмивка се обърна към мен. — Харесва ли ти?
— Не.
— Защо?
— Не ти отива. С нея изглеждаш като дебела лелка. Как можа да ти хрумне да купиш този боклук?
— Саша… — Устните й затрепериха, очите й моментално се напълниха със сълзи. — Така ли? Наистина ли не ми отива?
— Не, шегувам се.
Отново забих поглед в книгата, като вътрешно злорадо се усмихвах. Нека сега се чуди дали това е било груба и просташка шега, или наистина е направила несполучлива покупка и се е появила пред очите на гаджето като застаряваща дебелана. Няма само аз да страдам я, нека и Вика се потормози малко!
Тя мълчаливо окачи дрехите в гардероба и отиде в кухнята. Аз се зачетох и за известно време забравих за всичко, включително и за неминуемата си смърт.
— Саша.
Откъснах поглед от книгата и видях, че Вика е застанала до дивана.
— Слушам те внимателно, скъпа — казах пределно учтиво.
— Саша, какво става с теб? Сякаш си друг човек.
— Защо бе, не виждаш ли, че съм мъжът ти! И не си измисляй, ако обичаш.
— Не си измислям, та аз виждам, че нещо не е наред. Озлобен си, говориш ми студено…