— Нищо подобно, същият съм като преди. Ти си тази, която се е променила и е готова да прави от мухата слон. Какво се захвана с мен сега? Само защото полата ти не ми хареса ли? Ами обвинявай себе си, ти си направила тази идиотска покупка. По-рано никога не би си взела нещо, което не ти отива, затова не си чувала такива думи от мен. А фактът, че ти — жена на четирийсет години — си навлякла поличка, която подхожда на двайсетгодишно момиче, говори, че именно ти си се променила. Ти, а не аз. И не прехвърляй вината от болната глава на здравата.
— Мисля, че твоята глава е болната. Какви бесове са те обзели? Нещо не си добре ли?
— Чувствам се прекрасно. Колкото до бесовете, те вилнеят у всеки от нас. Ако си забравила великия Достоевски, съветвам те да го препрочетеш. И ако обичаш, не употребявай алкохол денем, това е признак на безвкусица.
— Добре — кратко отговори тя. — Мога ли да разчитам и ти да направиш нещо за мен?
— Можеш. Слушам те, скъпа.
— Иди да те прегледа психиатър. Чувала съм, че тези болести се предават по наследство. Струва ми се, че е време да се погрижиш за състоянието на психиката си.
Тя излезе от стаята и силно тръшна вратата. Известно време от кухнята долиташе дрънчене на съдове, после започнаха да се усещат апетитни аромати на пържещо се месо с лук. Вика готвеше прекрасно. Бях прочел още няколко страници, когато звънна телефонът. В кухнята имаше дериват, затова не помръднах от дивана. Нека Вика да вдигне слушалката, сигурно е нашият провинциалист. Интересува се как се е прибрала и успяла ли е да изтрие прелюбодейския израз от лицето си, преди мъжът й да се върне.
След известно време Вика отново дойде в хола.
— Преди малко се обади Света Любарская — съобщи ми тя с такъв тон, сякаш трябваше начаса да проумея трагизма на ставащото и да започна да си скубя косите.
— И какво каза Света? — поинтересувах се вяло, без да откъсвам очи от книгата, макар прекрасно да знаех защо се е обадила.
— Наистина ли си казал на Виталий, че няма да отидеш на техния юбилей?
— Наистина. Но не виждам какво можем да обсъждаме по този повод.
— Защо? Защо си му казал, че няма да отидеш?
— Защото няма. Впрочем това не означава, че ти не можеш да отидеш. Говорех само от свое име.
— Какво става, Саша? Семейство Любарски са ни приятели от толкова години. Да не би да сте се скарали с Виталий?
— Не. Просто не искам да ходя там, това е.
— Но защо?
— Защото не искам. Не ща да слушам тъпи разговори за неща, които не ме интересуват. Нито да търпя сълзливите туристически песни, които Виталий започва да пее в съпровод на китара със своя козелски тенор, щом си пийне. Не искам да гледам как застаряващата му съпруга Света флиртува с поглед с всички наред, и при това глупаво хихика. Не желая! Ясно ли ти е?
— Как можеш да говориш така? — възмути се Вика. — Виталий пее много хубаво, ти винаги си го харесвал. И Света изобщо не е застаряла, тя ни е връстница. Откъде тая злоба у теб? Та те са ни приятели.
— Никога не ми е харесвало пеенето му. Преструвах се и търпях именно защото, както се изрази ти, са ни приятели. Колкото до Света, съветвам те да се погледнеш в огледалото и да си спомниш през коя година си родена. Време е да престанеш да се чувстваш млада и да мислиш същото за нашите връстници.
— Виталий е обиден, Светка е разстроена. Не може да се държиш така, Саша — укорително каза Вика. — Защо обиждаш хората? Всеки от нас има своите недостатъци, но трябва да бъдем толерантни, инак човек ще полудее, ако обръща внимание на най-дребните грешки на околните. Да, Виталий не е Юрий Визбор или Сергей Никитин, но е добър и почтен мъж, с когото те свързват много неща. Със Света празнуват двайсетгодишнината от сватбата си и с отказа си ти дълбоко ги оскърби. Веднага им се обади и кажи, че си се освободил от ангажиментите си в събота вечер и непременно ще отидеш! Хайде, Саша, стани от дивана и се обади.
Прекрасно схванах подтекста на тази пламенна реч. Ти, видиш ли, не бива да обръщаш внимание, че остарявам и погрознявам, защото съм ти съпруга и сме преживели заедно толкова години! Не е хубаво да зачеркваш всичко това и да ме обиждаш само защото не ти е харесала полата, която си купих. Ах ти, Виктория Уланова, каква актриса си била! Сякаш че изобщо е способна сега да се чувства обидена! Аз вече, може да се каже, съм с единия крак в гроба и заради отсъствията ми от гробищата е време да ме накажат със строго мъмрене, а тя разговаря с мен като с жив човек, с когото възнамерява да живее до старини. Какво пък, браво, момиче, ти винаги си била умничка и деликатна. Впрочем това май вече го казах.