— Огромна. Трябва да кажа, че я виждам не само аз, но и цялата световна философия. Когато не ме лъжете, вие ми казвате това, което мислите и чувствате. Но далеч не е задължително това, което мислите и чувствате, да отговаря на обективната реалност. Истината е онова, което се е случило в действителност. Вие може просто да не го знаете или да го разбирате неправилно. А може и добросъвестно да се заблуждавате. Разберете: нямам основания да се съмнявам във вашата искреност. Но имам основания да се съмнявам в безпогрешността на думите ви.
Естествено Настя лъжеше. Съмняваше се в искреността на съпруга на убитата Юлия Николаевна, и то как!
— Борис Михайлович — внезапно попита тя, — защо телефонът ви мълчи?
Готовчиц пребледня, пръстите на ръцете му се преплетоха и трескаво се вкопчиха едни в други.
— Какво особено има, че никой не ме търси! Вече и в това сте готова да виждате нещо престъпно!
«Защо се развълнува толкова? — помисли си Настя. — Най-обикновен въпрос. Има нещо нечисто около вас, господин Готовчиц.»
— Просто трябва да се обадя в службата си, та си помислих, че може би телефонът ви е повреден. Затова ви попитах — с успокояващ тон каза тя. — Е, в ред ли е телефонът ви?
— Да.
— А може ли да го използвам?
Възцари се неловка пауза. Готовчиц гледаше някъде встрани, после премести очи към Настя.
— Права сте, изключил съм го. Ако искате да се обадите, ще го включа.
— А защо сте го изключили?
— Не искам да разговарям с никого.
— Но нали сутринта ви намерих по телефона, тогава беше включен — забеляза тя.
— Изключих го, преди да дойдете. Е, какво ме гледате така? — отново избухна той. — Аз съм нормален човек и разбирам, че всеки момент може да ме потърсят от милицията. Ако не вдигам, ще си помислите, че се крия и като нищо може да сметнете, че аз съм убил Юля или по някакъв начин съм замесен в това. Но когато вие сте тук, мога да си позволя да не чувам телефонен звън. Би трябвало да разбирате — тежко ми е, загина жена ми. Не съм в състояние да общувам с когото и да било. Какво осъдително има в това? В какво ме подозирате в края на краищата?
Той говореше ли, говореше, припряно и възбудено, с повишен тон, и докато го слушаше, Настя си мислеше: «Не, Борис Михайлович, работата не е там, че ви е тежко. Истината е, че ви е страх. Ужасно се боите! Но от какво толкова се плашите — това искам да знам. Човек, чиято съпруга току-що е загинала трагично, обикновено изживява внезапната загуба толкова силно, че всички останали емоции някак се притъпяват. А при вас, уважаеми Борис Михайлович, всичко е наопаки: толкова силно ви е страх от нещо, че май нямате сили дори да тъгувате за своята загинала жена. И после се чудите защо ви подозирам. На ваше място бих била по-сдържана.»
Настя дочака пристъпът на праведен гняв да утихне и Готовчиц да се успокои. После отново отвори големия плик и подреди снимките на масата.
— Хайде още веднъж да погледнем, може би ще си спомните още някого, освен тези двамата — предложи тя.
Готовчиц сви устни, но премълча. Прегледа снимките една по една и отрицателно поклати глава.
— Не, не познавам никого от другите. Слушайте, тези двамата малко ли ви са? Какво искате от мен? Имате снимките им, значи ще ги разпознаете, ще научите имената и адресите им. Ами вървете при тях, арестувайте ги и ги попитайте защо ме следяха и кой още е участвал в това.
Настя въздъхна и започна внимателно да прибира снимките в плика.
— Работата е там, Борис Михайлович, че аз вече разговарях с тези хора. Те потвърдиха, че наистина са ви следили, но не познават никого другиго, който се е занимавал със същото. Така че съм принудена да си направя извода, че грешите. А това не е утешително.
— Тоест?
— Следили са ви само тези двамата. И никой друг. Всичко останало сте си го въобразили.
— Не, не съм си го въобразил! — възрази гневно Готовчиц. — Не ме правете на идиот! Аз ги видях много добре и също така добре ги запомних. Снимките им липсват тук, но такива хора имаше. Чувате ли? Имаше! Имаше! Все още съм с ума си.
Той рязко скочи, после също толкова бързо седна на мястото си, сякаш внезапно му се подкосиха краката. Сега се взираше в Настя с жален и тревожен поглед, с какъвто понякога гледат кучетата, когато не разбират защо стопанинът им ги е набил, но същевременно прекрасно знаят: щом ги е набил, значи са се провинили, защото стопанинът е винаги прав.
— Или не съм? — Гласът му се сниши почти до шепот. — Вече не съм ли с ума си? Полудял ли съм? Халюцинации ли получавам?
Настя мълчеше и с любопитство го наблюдаваше. Какво е това? Добре отрепетиран спектакъл? Или наистина психоаналитикът започва да «превърта»? Един нормален човек отдавна би попитал какво са казали «онези двамата» на криминалистите от милицията, защо са го следили и изобщо кои са те. А Борис Михайлович май най-много от всичко на света се интересуваше от собствените си страхове и от състоянието на психическото си здраве.