— Да, именно до този извод стигнахме — кимна Готовчиц.
— А сега, когато се изясни, че след обира са ви следили не крадци, а частни детективи, наети от жена ви…
Тя млъкна и зачака да види как ще реагира събеседникът й. Ще се опита ли да продължи логическата верига сам или ще се престори, че нищо не разбира. И ще чака Настя да изтъкне собствените си съображения, надявайки се, че те не са опасни за него. Готовчиц тръгна по втория път, с което още повече засили подозренията й.
— И какво следва от това? — попита той.
— Следва, че крадците изобщо не са смятали повторно да оберат жилището ви. И може да има само две обяснения за това.
— Какви? — Погледът му отново стана напрегнат и уплашен.
— Първо: не са искали да го правят, защото е глупаво и опасно да влизат два пъти в един и същи обект. И второ: не им е бил нужен втори опит, защото първият им е бил напълно достатъчен.
— Как така? Какво искате да кажете, защо да им е бил достатъчен?
— Защото са намерили това, което са търсили.
— Но нищо не е изчезнало от къщи! Хиляди пъти съм ви го повтарял! На вас и на Игор Валентинович. От къщи нищо не е изчезнало!
— Вие сте го повтаряли хиляди пъти, а ние сме го чули хиляди пъти. Но това не променя фактите, те си остават факти и трябва да се обяснят някак. Хайде да се опитаме да го направим и тогава може би ще разберете съмненията ми. Да започнем от първия вариант: опитът за обир е бил неуспешен, крадците нищо не са ви взели, но са се отказали да повторят. Защо?
— Как защо? Нали самата вие току-що казахте: глупаво и опасно е да се влиза втори път в едно и също жилище. Нали това бяха вашите думи? Или бъркам?
— Това бяха моите думи — съгласи се Настя. — Въпросът ми е защо нищо не са взели. Вие сте държали ценностите си на леснодостъпни места, не е било нужно никакво усилие, за да ги намерят. Може би ще ми кажете, че крадците са били неопитни?
— Ами защо не? — неохотно предположи Готовчиц.
— Аз пък ще ви отговоря, че неопитни крадци нямаше да се подготвят толкова грижливо и предварително да установяват дневния режим на бъдещите си жертви. Щом са ви следили, значи са професионалисти, а те непременно щяха да намерят и парите, и украшенията на жена ви, и книжата й, ако са търсили именно тях. Затова — ако искаме нашата първа версия да се окаже правилна — с вас ще бъдем принудени да признаем, че опитът за обир наистина е бил неуспешен, престъпниците нищо не са намерили, но…
— Какво? — уплашено продума Борис Михайлович.
— Но те не са ви следили. Да преминем към втората версия. Признаваме, че престъпниците са били достатъчно предвидливи, предварително са следили вас и по всяка вероятност — и Юлия Николаевна, влезли са с взлом в жилището ви и са взели онова, което са искали.
— Нищо не са взели — упорито повтори той. — Проверих, всичко си е на мястото.
— Борис Михайлович, миличък — усмихна се Настя ласкаво, — разберете, че се получава или едното, или другото. Или никой не ви е следил и вие грешите, или все пак от дома ви нещо е изчезнало, а вие не искате да ми кажете какво именно. Няма трети вариант. Фактите на следенето и неуспешният опит не се връзват, ама по никакъв начин! Няма логика.
— Не греша. Сигурен съм, че преди опита за обир ме следяха.
— Тогава нека признаем, че опитът е бил успешен. Нямаме друг изход.
— Трябва да има! — почти изкрещя психоаналитикът. — Трябва да има такъв изход! Знам, че ме следяха и че нищо не е изчезнало от къщи! Търсете, мислете, нали сте милиция в края на краищата!
— Борис Михайлович, бъдете справедлив. Да, ние сме милиция, но потърпевшият сте вие и всичко, което знаем, се базира само на вашите думи. Уверявате ме, че са ви следили преди обира, и същевременно твърдите, че нищо не са ви откраднали. От това, което ми казвате, не ми се получава свързана картина. И съм принудена да мисля, че или грешите относно следенето, или не ми казвате истината за обира. Ако можете да ми дадете обяснение, което да свързва в едно, тези два факта, аз съм готова да го приема и да направя всичко възможно, за да го проверя. Имате ли такова обяснение?
— Аз ли? Нямам. Нищо не разбирам. Но определено знам, че казвам истината. Трябва да ми вярвате.
«Колко банализиран израз! — помисли си Настя. — Защо някой трябва да вярва на някого? Човек трябва да се грижи за хората, които разчитат на него да спазва обещанията си, да си връща дълговете. Всичко това е ясно. Но да вярва? Никой на никого не е длъжен да вярва. А пък това е една от най-разпространените и често употребявани фрази в нашия живот. Вероятно е нещо като магическо заклинание. Ти трябва да ми вярваш и толкоз! И не са нужни никакви обяснения. Човек се поддава на магията на думите и започва да мисли, че наистина е длъжен да вярва.»