— Не, Всеволод Семьонович, няма да правим драматургия. Само искам да ми разкажете за Уланов.
— Защо, в убийство ли го подозирате?
По лицето на продуцента се изписа такова неподправено смайване, че Настя не издържа и се разсмя:
— В какво убийство?
— В убийството на неговите колеги. Нали загинаха двама души — директорът на програмата и май кореспондентката. По телевизията го чух.
— А нима вие можете да ме изненадате с нещо по този повод?
— Всъщност не.
— Ето, виждате ли! Затова по-добре ми разкажете за Уланов. Как се запознахте с него, как бяхте включен в програмата, как се държеше той и как изглеждаше, какво впечатление ви направи.
— Почакайте, почакайте! — Дороган навъси чело и смешно засумтя. — А какво отношение има това към убийството, ако не подозирате него?
— Всеволод Семьонович, вие нарушавате законите на жанра — меко му напомни Настя.
— А, да, вярно, въпросите задавате вие, а ние, простосмъртните, само отговаряме. Но все пак признайте, нали ви е много по-лесно да общувате с човек, който знае законите на жанра?
— По-лесно ми е — съгласи се Настя, — но само в случай че този човек не ги нарушава.
— Ах, какво женище! Добре. Значи така, в програмата ме поканиха във връзка със снимането на руско-финландски филм за международната мафия. Обади ми се по телефона Витя Андреев, представи се като директор на «Лице без грим» и каза, че искали да направят предаване с мен. Аз естествено се съгласих.
— Защо «естествено»?
— Ха, че как иначе! Филмът се нуждае от реклама. Снимаме на шестнайсетмилиметрова лента… Разбирате ли?
— Не. Какво значи това?
— Означава, че филмът никога няма да бъде прожектиран на голям екран. За кината той не става, за тях е нужна трийсет и пет милиметрова лента. Телевизията засега също не проявява интерес към нашия проект, така че реализацията ще стане само чрез видеокасети. Търсенето на касетите трябва да се подготвя предварително, инак ще фалираме. С една дума — съгласих се и Андреев каза, че при мен ще дойде кореспондентката Оксана Бондаренко.
— И кога стана това?
— Кога стана ли… — Дороган замислено вдигна чашката до устните си и внимателно отпи. — Отдавна беше, някъде в началото на март. Оксана дойде и много дълго разговаря с мен.
— За какво?
— Ами за всичко! Кога съм роден, кога са ме кръстили, кога съм се оженил, къде съм учил, какъв успех съм имал в училище… Все в този дух. Дори си спомням как се пошегувах, че тя май се кани да пише биографията ми в три тома. Разпитва ме за любимите ми книги и филми, за приятелите ми, за вестниците, които чета, какво мисля за политическата ситуация. Три часа ми отне. После ме помоли да подбера снимки от различни периоди от живота си и взе от мен касети с няколко филма, които съм снимал през последните години. Разбрахме се, че ще ги изгледа внимателно, после ще ги види водещият, а сетне ще се срещнем още веднъж, за да си поговорим по-конкретно за моята кинопродукция. И накрая ще направим записа.
— След всичко това какво стана?
— Обади ми се отново, вече в края на март, и поиска разрешение да дойдат с оператора. Преснимаха снимките, които им бях подбрал, заснеха ме из къщи, в гаража край колата, със сина ми и с жена ми. Още близо три часа разговаряхме за моите филми, за проблемите на кинопроизводството, за конфликтите със снимачните екипи, с една дума — за цялата кинаджийска кухня. Оксана си записваше всичко много подробно, задаваше доста допълнителни въпроси, направи ми впечатление на сериозен и солиден човек.
Настя чакаше кога разказът на Дороган ще стигне до Уланов, но за нейно учудване, в него фигурираше само кореспондентката Бондаренко.
— Щом приключихме — продължи кинопродуцентът, — Оксана каза, че ще подготви материала за водещия и че ще ме поканят за запис в близките дни. Но времето минаваше, никой не ме канеше, докато изведнъж ми се обадиха, че ще трябва да отида в Останкино, защото предаването ще се състои на живо. Разбира се, попритесних се, но отидох. Именно там видях Уланов. За пръв и последен път.
— И как ви се стори той?
— Ами никак! — раздразнено размаха ръце Всеволод Семьонович. — Стори ми се, че Оксана Бондаренко си е отделно, а Уланов няма нищо общо с нея. И досега не проумявам защо си изгубих толкова време с това момиче, след като водещият не използва нищичко от онова, което тя трябваше да му подготви. Задаваше ми някакви въпроси, за отговорите на които изобщо не бях подготвен. А вие гледахте ли предаването?
— Гледах го — кимна Настя.
— Е, и как ви се видя?
— Честно ли?
— Нечестното не ме интересува, и аз мога да лъжа.