— Господи, не предполагах, че имате проблеми с това! — плесна с ръце продуцентът. — Та вие разследвате убийството на служителите от програмата, в постоянен контакт сте с Уланов, нима мислите, че ще ви откаже?
— Естествено, че няма да ми откаже, къде ще ходи! Но аз не искам инициативата да излиза от мен. За него Татяна Томилина трябва да бъде само автор на популярни криминални романи, но не и моя приятелка, а най-малкото — следовател. Разбрахте ли ме, Всеволод Семьонович?
Дороган отмести чашката по-далеч и скръсти ръце на гърдите си. Но не можа да се удържи в тази монументална поза повече от десет секунди — отново почна да се движи и да жестикулира.
— Може ли да кажа на Уланов, че съществува проект за създаване на пет филма по книгите на Томилина? Нали трябва да го заинтригувам, да му обясня защо точно тя представлява интерес за програмата. Би било добре да му кажа, че е следовател и същевременно известна писателка.
— В никакъв случай! — прекъсна го Настя. — Изобщо няма да произнасяте думата следовател. Между другото да знаете, че фамилното име на Таня е друго, Томилина е само псевдоним.
— Какво говорите? — учудено възкликна Дороган. — Наистина ли е псевдоним? Не съм и подозирал.
— Не е нужно да казвате на Уланов и това. Трябва да става дума само за писателката, за авторката на двайсетина бестселъра, по които вие смятате да снимате няколко филма.
— Ами ако не се заинтересува?
— Обещайте му пари.
— Под каква форма, извинете?
— Пряка. Кажете му, че сте крайно заинтересован от предварителна реклама на проекта и сте готов да се отнесете към поканата на Томилина в предаването именно като към реклама. Те там всичките са големи момчета и момичета, разбират тези неща от половин дума. Само че не свързвайте Уланов с Таня пряко, бъдете им посредник.
— Добре, щом обещавате да я придумате…
— Засега обещавам само да поговоря с нея. Нищо повече. Но вие ще трябва да изпълните молбата ми. Защото ако аз не поговоря с нея, няма да имате никакъв шанс.
— Ето на — изведнъж се развесели Дороган, — сега пък вие ме шантажирате. Как можах да се отпусна така? Я гледай ти, само за пет минути се поразсеях, разбъбрих се с дама от милицията и моля — вече ме стиснаха за гърлото!
— Ами нали съм от милицията! — усмихна се Настя.
— Всички там ли сте такива?
— До един. Аз дори съм цвете в сравнение с някои колеги, които здравичко пипат. Мога ли да смятам, че се спогодихме?
— Можете — въздъхна продуцентът. — Само че вие се постарайте там с Татяна Григориевна, нали?
— Ще се постарая.
Когато излезе от къщата на Дороган, Настя отиде до автобусната спирка, но се качи на автобус не към гарата, а в обратната посока, към станцията, в която трябваше да се провежда конференцията. Нямаше точна представа защо отива там, просто изпитваше остро чувство на вина пред мъжа си.
Лесно намери закътаната в гората сграда — от всички пътища само онзи, който водеше към нея, беше грижливо асфалтиран. Настя си спомни, че по соцвремето това беше «спецобект», карта за почивка в него можеха да получат само хора, приближени до Първия. Затова и пътят беше хубав, и оградата висока, и имаше будка за охрана. Като погледна служебното й удостоверение, широкоплещестото момче със синя униформа с кимване разреши на Настя да влезе в територията.
Тя бавно вървеше по брезовата алея към красивото шестетажно здание с огледални прозорци, в които се отразяваше синкавосивото пролетно небе. Когато стигна до сградата, Настя избра скамейка, от която добре да се вижда входът, настани се удобно и извади цигарите. Покрай нея току минаваха солидни дами и господа с разкопчани къси кожухчета или украсени с кожа якета. Настя улавяше откъслечни фрази, произнасяни на различни езици, и се чудеше как не им е топло с тези дебели дрехи — московчаните отдавна вече ходеха с шлифери, а тези умни математици сякаш бяха дошли на Северния полюс. Нима в чужбина все още вярват в измислиците, че в Русия белите мечки се разхождат по улиците?
От зданието изскочи младо момиче с минипола и изопнат по нея пуловер. Докато тичаше покрай Настя, то внезапно се спря.
— Ау, Анастасия Павловна!
Настя вдигна очи и позна Галочка, деловодителката в лабораторията, която Чистяков ръководеше.
— Здравейте, Галя!
— Алексей Михайлович ли чакате?
— Да, тук ли е?
— Сега ще му кажа. В хола е, с професор Звекич. Ей сега ще му съобщя! Един момент…
Галочка се шмугна обратно в зданието, подтичвайки леко и бързо със стройните си крачета с обувки на висок дебел ток. За миг Настя дори й завидя. Самата тя не би могла да тича така дори с удобни маратонки, а пък на толкова високи токове ходеше само в случай на крайна необходимост, и то много бавно.