На стълбищната площадка се показа Чистяков, след него излязоха представителен побелял мъж и елегантна дама с очила. Настя, кой знае защо, се уплаши. Каква глупачка е, защо се довлече тук? Какво може да каже на Льоша? Че се чувства виновна, че го обича, че всички негови подозрения са били напълно неоснователни? Такива разговори са подходящи за вкъщи, а не за официално място, където всички са заети. Пък и как изглежда тя днес… Льошка е със скъп костюм, сериозен, солиден, все пак е академик, автор на десетки научни трудове, председател на организационния комитет за конференцията. А жена му е с дънки, евтино яке и маратонки, дори не е гримирана. Съпругата на професора!
Алексей каза нещо на спътниците си, те закимаха и разцъфнаха в усмивки. Той бавно слезе от високата площадка и тръгна към Настя.
— Какво се е случило? — попита я, когато приближи.
— Ами аз… — Тя изведнъж се смути. Почувства се страшно неудобно и се наруга наум. Е, какво да му каже сега? Намерила време да си изяснява семейните отношения! Дотърчала е на другия край на света, за да се обясни в любов на собствения си мъж. Сълзлива мелодрама. — Бях дошла по мои работи тук наблизо, та реших да намина. Извинявай, не исках да те откъсвам от гостите, просто седях на скамейката и ако твоята Галочка не беше ме видяла, след няколко минути щях да си отида.
— Питам те: какво се е случило? — вече по-строго повтори Чистяков.
Настя го погледна в очите, но не съзря в тях ласкавата топлина и меката присмехулност, които бе виждала двайсет години. Това не беше домашният разсеян Льошка — грижлив, внимателен, който всичко разбира и й прощава, който й готви и сам си пере ризите. Пред нея стоеше чужд човек, чиято рижава коса вече побеляваше. Едър, снажен, със строг тъмносив костюм от скъп английски магазин, с чуждо лице и студени очи. Не, за нищо на света няма да му каже това, което си беше намислила. Сега не му е до нея, той е зает, а тя му досажда с глупостите си. Та нали още снощи, когато Настя се опитваше да снеме напрежението помежду им, той каза: «Ще си поговорим след седмица.»
— Честна дума, нищо не се е случило. Наистина дойдох по работа, разпитвах свидетел. До следващата мотриса има почти час и половина, затова просто реших да убия времето, като се разходя до станцията и видя къде заседавате. Извинявай, слънчице, наистина не исках да те безпокоя. Тръгвам си вече.
Тя стана, но Алексей я стисна за рамото със силните си пръсти.
— Галочка заяви на всеослушание, че е дошла жена ми. Сега ще трябва да те представя на гостите.
— Льош, недей…
— Етикецията го изисква. Да вървим.
— Льошенка, но аз съм в такъв вид… Неудобно ми е.
— Ще потърпиш. Трябваше да помислиш за това, когато си тръгнала насам. А сега няма място за отстъпление. Те ни гледат и очакват да ги запозная със съпругата си. Нямам право да бъда неучтив и да нарушавам правилата за приличие. Тръгвай! И ако обичаш, не гледай виновно, изобщо не е нужно гостите да знаят за личните ни проблеми.
— Но на нас наистина не всичко ни е наред — бързо отговори Настя. — Именно затова дойдох. Аз…
— Ще имаме възможност да обсъдим това, когато се прибера. Сега няма да спорим. — Той я хвана за ръка и бързо я поведе към входа. — Позволете да ви представя съпругата си — заговори на английски, когато с Настя спряха пред побелелия мъж и дамата с очилата. — Казва се Анастасия, офицер от полицията е, детектив. Анастасия, запознай се, това са професор Розана Париняни и професор Милан Звекич.
Учените приветливо се усмихнаха и стиснаха ръката на Настя. Тя едва изчака да изтекат протоколните пет минути светски разговор и учтиво се сбогува, като обясни, че трябва да хване мотрисата.
— Нима сте без кола? — учуди се Розана.
— Не мога да шофирам — излъга Настя. — Нямам книжка.
Как да й обясни, че далеч не всеки служител на милицията може да си позволи собствен автомобил. Че в тяхното семейство имат кола, но тя е на Льошка и той си я кара, а Настя не може да понася шофирането и сяда на волана само в краен случай, когато няма друг изход.
— На Запад всички офицери от полицията пътуват с коли. Човек не може да работи там, ако не умее да шофира. Нима в Русия не съществува такова правило?
— Не е задължително.
— Странно! — недоумяващо проточи Розана. — С вашите разстояния… Сега разбирам защо нашата преса пише, че руската полиция не се справя с престъпността. И нищо чудно, щом у вас изискванията към полицаите са толкова ниски.