Настя още веднъж мило се усмихна и бързо тръгна към портала, като се мъчеше да потисне кипналото в душата й раздразнение. Тази изтупана професорка от богата страна — какво може да знае тя за руската полиция? Какво изобщо разбира от нашия живот?
6.
Казват, че при всички болести идва кризисен момент, след който човекът или започва да оздравява, или се движи в противоположната посока. Май с мен се случи точно това.
Днес го видях съвсем отблизо. Толкова отблизо, че усещах дъха му в лицето си. Кого срещнах ли? Ами този наемник, кого друг! Килъра, когото е наела моята благоверна. Види се, омръзнало й е да чака той да намери удобен момент да ме пречука и е решила да ускори събитията. Днес е събота и още от сутринта тя подхвана кавгата за юбилея на семейство Любарски.
— Надявам се все пак да си променил решението си и да ги навестиш — заяви Вика, докато закусвахме.
— Нищо подобно — възразих й весело. — Върви сама, щом искаш.
— Саша, стегни се. Шегата си е шега, но ти се държиш отвратително. Любарски са наши приятели и днес към пет часа отиваме у тях.
— Ти отиваш, а аз оставам вкъщи. Стига, Вика, достатъчно сме обсъждали този въпрос. Разговаряш с мен като с неразумно дете. Ако майчинският ти инстинкт е толкова силен, вземи си детенце от сиропиталище, а мен ме остави на мира.
Това беше жестоко от моя страна. Вика не е виновна, че и досега нямаме деца, аз бях, който винаги казваше, че трябва да почакаме, че още нямаме подходящите условия. Наистина нямахме условия, не бе безопасно да живееш с дете в една къща с луда старица. После, когато се преместихме, ни се струваше, че можем още година-две да си отдъхнем от постоянното тичане за насъщния и от вечното безпаричие. Да поживеем за себе си. И, разбира се, инициаторът на тези планове бях аз. И ето на, напланирахме се. От друга страна, ако Вика беше забременяла, нямаше и дума да става за аборт. Ала ние винаги толкова грижливо се пазехме… Но затова пък сега тя е свободна и бездетна и може пламенно да се отдаде на любовта си със своя провинциален Ромео, без да се притеснява, че детето е само вкъщи или трябва да го вземе от детската градина. Така че всяко зло — за добро.
В ъгълчетата на очите й бликнаха сълзи, но Вика се сдържа, само по-плътно сви устни.
— Не разбирам какво става с теб, Саша — каза тя след малко. — Понякога ми се струва, че си полудял. Станал си съвършено друг човек.
— Не говори глупости! — срязах я аз.
Не ми се искаше да се карам с Вика от рано, затова смених темата на разговора с нещо съвършено безобидно. А после заявих, че смятам да прекарам целия ден вкъщи и да свърша някоя и друга домакинска работа.
— Ти можеш да отидеш до магазина — разреших й милостиво, — а аз ще пусна пералнята и ще започна да почиствам с прахосмукачката. Струва ми се, че цял месец не сме чистили. Потънали сме в мръсотия. Отдавна е време да се лъсне фаянсът, както и ваната и тоалетната. Между другото, ако ще ходиш на пиянската сбирка у Любарски, съветвам те да се отбиеш при фризьора, белите ти косми личат, време е да се боядисаш. Между другото си оправи и маникюра.
Разбира се, кривях си душата. Просто не ми се излизаше от къщи. Но нали не можех да кажа това на Вика…
Тя отиде да пазарува, като затръшна вратата. Впрочем след моето сутрешно грубиянство напълно си го заслужих. Домакинската работа ми стигна за половин ден и аз я вършех с неочакван за мен ентусиазъм. Вика се прибра към три и половина и веднага забелязах, че все пак е посетила салона за красота. Ноктите на ръцете й блестяха, прясно лакирани, а косата й бе станала мъничко по-тъмна, отколкото беше сутринта. Тя не каза нито дума, не зададе нито един въпрос, мълчаливо нареди продуктите в хладилника и отиде в спалнята да се преоблича. През това време в кухнята аз лъсках мивката и печката с някакъв вносен, широко рекламиран прах.
След известно време Вика надникна при мен. Беше напълно облечена, гримирана, с идеална прическа.
— Аз тръгвам — съобщи ми спокойно. — Вкъщи ли ще си бъдеш или смяташ да излизаш?
— Няма да излизам — отговорих, без да откъсвам очи от блестящата повърхност на мивката, сякаш очаквах да се изпише върху нея с огнени букви някаква непреходна мъдрост. — Ще си бъда вкъщи.
Токчетата й изтропаха до входната врата, бравата щракна. Последваха звънливи стъпки по теракотения под на стълбищната площадка до асансьора. Край, тя тръгна. Мога свободно да въздъхна и да се заема с нещо приятно.
Обаче колко лесно отстъпи! Няколко фрази сутринта — и толкоз. Честно да си призная, очаквах истерия, крясъци, сълзи, молби, заплахи — всичко, само не такова лесно и мълчаливо отстъпление. Ала каквото и да си приказваме, жена ми е умна. И ме познава като петте си пръста. По-точно — не ме познава, а ме усеща. Не може да знае какво си мисля сега, защото дори и не предполага, че съм наясно за наемния убиец. Но усеща, хитрушата, усеща безпогрешно къде може да понатисне и къде няма смисъл да упорства. Изтънчена натура! Дяволите да я вземат с нейния селски донжуан… Господи, колко съм я обичал!