Още щом Вика тръгна, аз на бърза ръка приключих с домакинстването и легнах на дивана с книгата в ръце. И не забелязах как съм задрямал. Събудих се, погледнах часовника и видях, че е вече осем вечерта. Главата ми беше замътена и ми тежеше, та си спомних, че като малък мама често ми повтаряше: не бива да се спи по залез-слънце, вредно е. Май е била права. С усилие се освободих от замайването и се потътрих към излъсканата до стерилност кухня, за да си направя кафе. Минавайки покрай телевизора, лениво натиснах с пръст копчето с надеждата, че силните звуци ще ми помогнат по-бързо да се събудя.
— … убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Готовчиц — забърбори гласът на говорителя от някаква информационна програма. — Ръководството на столичната милиция за пореден път дава обещания в най-кратки срокове да разкрие престъплението. Репортаж на нашия специален кореспондент от Главното управление на вътрешните работи на Москва.
Надникнах в хола, хванал с едната ръка пакета с кафе на зърна, а с фугата — кафемелачката. На екрана святкаха генералските пагони на някакво милиционерско началство.
— Веднага след установяването на престъплението създадохме бригада, в която влязоха служители и на нашето управление, и на териториалните органи на вътрешните работи — съобщи генералът. — Действаме едновременно по няколко версии. Депутатката Готовчиц дълги години се е занимавала с журналистика, писала е остри разобличителни материали и едно от предположенията е, че по някакъв начин убийството е свързано с нейната журналистическа дейност.
— Работи ли се по версия Готовчиц да е била убита във връзка с дейността й на депутат? — зададе въпрос кореспондентът.
— Разбира се. Работи се по всички направления.
— Мина цяла седмица от убийството, през това време вероятно служителите ви са напреднали много. Кажете: има ли някаква версия, която е опровергана напълно? Можете ли да съобщите какви обстоятелства със сигурност не са били причина за убийството?
— Със сигурност може да каже нещо единствено Господ Бог — раздразнено отговори милиционерският шеф, — а аз съм само генерал. Когато хванем престъпника, тогава ще научите какво знаем със сигурност.
На екрана отново се появи говорителят и аз се върнах в кухнята. Защо ли да не поканя в програмата някого от милицията и да го поразпитам за убийството на депутатката? Материята е скандална. Ако днес намеря такъв човек и се уговорим предварително кога ще ми гостува, два-три дни преди това ще пусна анонса, може да дръпна голям рекламен блок. Ах, защо не беше жив Витя Андреев, той решаваше такива проблеми за нула време, а аз дори не знам накъде да се насоча и на кого да звъня. Дали на онази жена, как се казваше, Каменская ли? Май и телефона й нямам. Добре де, ще измисля нещо. В края на краищата може да мина и без този материал, и без това дните на програмата са преброени. Пък и моите. Да става каквото ще!
Кафето кипваше, когато телефонът звънна. Най-малко очаквах да ми се обади Дороган, но ето на… Бях сигурен, че след онова позорно предаване на живо ще бяга от мен като от чума.
— Александър Юриевич, имам към вас делово предложение — каза той с мощния си бас. — Каня се да снимам цикъл филми по книгите на известната писателка Татяна Томилина. Чували сте за нея, нали?
— Чувал съм — отговорих кратко.
— Но не сте чели книгите й, така ли?
— Не, не съм любител на подобна литература.
— Много хубави са, смея да ви уверя. Та значи, каня се да се заема с екранизацията на няколко нейни произведения и искам да ви предложа да я поканите в предаването.
— Защо? — попитах аз, преструвайки се на пълен идиот.
— Как защо? Трябва ми реклама. Аз съм нормален човек, Александър Юриевич, и съм готов да оценя поканата на Томилина в предаването ви на живо именно като реклама. Разбирате ли ме?
Естествено, какво има да се разбира тук? Ясно е като бял ден. Дороган плаща кеш, и то не на канала, който купува нашата програма, а на служителите на «Лице без грим». Парите влизат в нашия собствен, индивидуален, пламенно обичан и близък до тялото ни джоб. Като знам колко прелестно е сегашното ми положение, с чиста съвест мога да давам всякакви обещания и да градя всякакви планове. Всичко това не ме заплашва с каквото и да било, защото може и до утре да не доживея. По-рано ми беше трудно да отказвам на хората, страхувах се да не разваля отношенията си с тях, все си мислех: Ето, днес ще кажа не, а утре как ще разговарям с този човек? Та нали ще ми се обиди. А сега, когато за мен не съществува утре, ми е лесно да отказвам, фасулска работа. Но, от друга страна, някак загубих това желание. Добре де, ще обещая, ще се съглася, нали и без това няма да го направя, така че може да не си изострям излишно отношенията. Не отидох у Любарски, защото не исках. Нахално наругах още неколцина познати, с които по-рано бях поддържал връзка по инерция, все заради онзи прословут страх пред утрешния ден. Тези хора отдавна не ми се нравеха, дразнеха ме и аз с удоволствие не общувах с тях, но се налагаше да ги търпя. Сега, слава богу, това вече не е нужно.