С една дума — съгласих се с предложението на Дороган. Томилина ли? Добре, Томилина да бъде — има ли значение! С подбора на гостите се занимаваха Оксана и Витя, моята работа беше да проведа разговора с тях на нужното ниво. Аз не умея да търся хора за програмата, когото намерят помощник-режисьорите, него изтъпанвам в предаването. Ала щом човекът сам ми предлага, защо пък не? Дороган обеща, че ще уговори нещата с Томилина и ще ми се обади отново след ден-два. След което си казахме дочуване.
Изпих си кафето, изгледах на видеото поредния филм за американската наемница Никита и вече се канех да си пусна друга касета, без толкова много екшън, когато ми звънна Вика.
— Би ли дошъл да ме вземеш? — попита тя, сякаш нищо не се е случило. — Вече е късно, страх ме е да се прибирам сама. Нали знаеш какъв е тоя комплекс!
Наистина семейство Любарски живееха в най-отдалечената част на голям жилищен комплекс. Там беше тъмно и неприятно, вечно се случваше нещо. А до метрото имаше двайсетина минути ходене пеша. Вика не беше кой знае колко плашлива, затова си помислих, че по този простичък начин иска да ме замъкне у Любарски. Уж че съм бил наистина ужасно зает, но щом съм се освободил — начаса съм дотичал на празника на приятелите си. Да, ама не — ще има да взема.
— Добре, ще дойда, но няма да се качвам. След час ме чакай на входа.
Тя се съгласи неочаквано сговорчиво и повтори:
— След час — долу.
Не ми се излизаше, но каквото и да бе днешното ми отношение към Вика, все пак съм мъж. Не мога да откажа, след като съпругата ми ме моли късно вечер да я докарам вкъщи с колата. Преоблякох се бавно, слязох долу, изкарах автомобила от имитиращата гараж метална клетка и потеглих към Любарски.
Някъде по средата на пътя го забелязах. По-точно, отначало зърнах колата — тъмнозелен форд ескорт, спретнат, малък, маневрен. Той сякаш се бе залепил за мен, дори не ме изпревари, макар че карах бавно. «Ето, това е, започва се!» — помислих си някак абстрахирано и дори равнодушно. Но горе-долу на километър от жилищния комплекс, към който пътувах, фордът изчезна. Реших, че този път съм сгрешил, не е преследвал мен, просто си е карал по пътя. Дори изпитах нещо като съжаление: вече можех да си почивам на онзи свят, а така ще продължавам да се тормозя, очаквайки всяка секунда смъртта.
Когато до блока на Любарски оставаше съвсем малко, изникна неочаквано препятствие. Пътят, по който можех да стигна точно пред входа, се оказа затворен поради ремонт. Паркирах и започнах да се взирам в тъмното за пътечка, по която бих могъл да заобиколя купчините пръст, без да затъна в кал до коляно или да падна в ров. Естествено — не беше осветено, крайните квартали винаги са се славили с това.
За да избегна опасното място, се принудих да направя голяма обиколка около блока. Но защо Вика не ме предупреди, че пътят е затворен? Впрочем това нямаше да промени нищо, пак трябваше да я посрещна и пак да оставя колата пред този огромен ров.
Бодро крачех между блоковете, когато изведнъж долових нечии стъпки зад гърба си. Леки и бързи, почти безшумни. Но въпреки това ги чух. Обърнах се. Стъпките утихнаха. Дали ми се бе сторило? Но щом продължих, стъпките се възобновиха. С бързо темпо — човекът явно искаше да ме настигне. Отчаяно се огледах във всички посоки с надеждата да зърна хора, какви да е, дори компания от пияни юнаци, към които бих могъл да се присъединя. Но наоколо нямаше жива душа. Ах, по дяволите! В такава кал и тъмница дори хулиганите не искат да излизат.
Ускорих крачка, свърнах зад ъгъла на най-близкия блок и се притиснах до стената. Дори да не е убиец, а случаен минувач, по-добре да ме подмине. Но не ме подмина. Спря се и той и зачака да изляза от укритието си. Стоях неподвижно, като вкаменен, и в този момент изведнъж разбрах, че не искам да умирам. Само няколко минути преди това бях гледал на своята скорошна и неминуема смърт напълно равнодушно, решил веднъж завинаги, че щом Вика иска — така да бъде! Не съм борбен тип, на никого нищо не съм доказвал, никога не съм се домогвал до каквото и да било в ущърб на други, не съм отстоявал мнението си. И известието за убиеца, нает от жена ми, приех с горчивина и обида, но нито за секунда не ми мина през ума да се опитам да променя хода на събитията. От наемник не се бяга — той е по-хитър, по-силен и по-опитен. Така си мислех само преди няколко минути… А сега се стараех да не дишам и си повтарях единствено, че не искам да умирам. Не искам и това е! Страх ме е, живее ми се. Все едно как, все едно къде и с кого, било то и в нищета и болест — но да живея!