Почувствах как той се приближава. Не чух, а именно почувствах. Движеше се много предпазливо, стъпка по стъпка съкращаваше разстоянието помежду ни, без никакъв шум, сякаш крачеше не по калната пръст, а по пролетния въздух. Но въпреки това го почувствах. И със сигурност знаех, че убиецът се намира на половин метър от мен. Точно половин метър имаше от мястото, където бях застанал, до ъгъла на блока, и именно това разстояние ни делеше. Струваше ми се дори, че виждам крайчеца на дрехата му.
И изведнъж хукнах. Нервите ми не издържаха, безумното желание за живот ме подхвана и като се откъснах с мощно усилие от стената, до която се бях притискал, си плюх на петите. След мен се разнесоха меки «мляскащи» звуци, три поред. Убиецът стреляше с пистолет със заглушител. Двата изстрела бяха съвсем тихи, третият — малко по-силен. Явно заглушителят беше самоделен и бързо се изхабяваше още след първата употреба. Но беше тъмно, а аз се носех по-бързо от вятъра. Не ме улучи.
Не разбирах в каква посока се движа, краката ме водеха сами. И едва когато се озовах на тротоар, схванах, че съм изминал по диагонал цялото каре от блокове и съм излязъл на противоположната страна. Сърцето ми блъскаше в гърлото, беше ми трудно да дишам, нозете ми се подгъваха и се принудих да се подпра на някакво дърво, за да не падна. Почти едновременно от лявата ми страна се чу шум на двигател. Зеленият форд ескорт профуча като куршум край мен и изчезна. Чак сега разбирах какво е станало. Убиецът е знаел, че пътят към блока е затворен, затова след като се е убедил, че наистина идвам насам, се е отклонил и е паркирал колата си от другата страна, за да не я видя, когато спра. Вика ме е подмамила и му се е обадила. Ясно защо не ми каза, че е невъзможно да се стигне с кола до блока. Защото непременно щях да й предложа да се срещнем точно при мястото, където пътят е затворен. И да я помоля някой да я придружи, за да не оставям автомобила в тази тъмница, където като нищо можеха да го откраднат. Тя нямаше да има какво да възрази. А е искала непременно да мина пеша по тъмните безлюдни пространства между блоковете.
Интересно — дали ме чака пред входа? По-скоро — не. Та тя е сигурна, че тук най-сетне ще ме ликвидират, и си седи на топло в компанията на Любарски и техните приятели. Пие вино, за да се отпусне, може би дори танцува… Сигурно е казала на всички, че току-що съм се освободил и всеки миг ще отида. И ме чака пред очите им като една вярна съпруга. Правилно, трябва да е сред тях. Ако е застанала сама пред входа, как после ще доказва алибито си? Ще поседи още някое време, ще пие шампанско, ще похапва салатки, а към дванайсет часа ще въздъхне, че най-вероятно няма да дойда и е време да си ходи. Всички ще си тръгнат заедно и когато стигнат до рова, Вика ще види нашата кола. Ще се разтичат да ме търсят и според замисъла на автора на пиесата — ще открият моя изстиващ труп. Завеса. Аплодисменти. Край на спектакъла. Авторът може да си прибере палтото от гардероба и да си отиде вкъщи. В конкретния случай — да се направи на безутешна вдовица и да падне в обятията на селския любител на бира.
Дишането ми малко по малко се възстанови, краката вече ме държаха уверено. Разкърших рамене и погледнах часовника си — виж ти, почти не съм закъснял! От момента, когато Вика се обади вкъщи, бяха минали само час и десет минути. Е, и сега какво? Тя със сигурност не ме чака пред блока, а у Любарски аз няма да се кача. Добре де, ще отида до входа, ще я почакам половин час, а после ще видим.
И отново сгреших. Вика стоеше на уговореното място. Да се чудиш как постоянно се оказва по-хитра, отколкото съм предполагал. Защо стои тук? Впрочем възможно е с килъра да са се разбрали за някакъв знак, чрез който той да й съобщи какво става. Докато аз съм се подпирал на дървото и съм се съвземал от преживения стрес, той е успял да й предаде, че пак нищо не е станало, и тя бързичко е изприпкала долу.