— Добре де — тъжно въздъхна тя, — разбрах, за нищо на света няма да се съгласиш на участие в предаването. А какво да отговоря на Дороган?
— Кой е този Дороган? — тутакси се намеси ревнивият Стасов.
— Продуцент. Иска да снима филми по книгите на Таня и я моли да напише сценарий — каза Настя.
— Аз вече ти обясних — леко раздразнено отвърна Татяна. — Трябва да завърша книгата. Докато не я допиша, никакви сценарии! После, ако твоят Дороган не се е отказал, ще можем да се върнем към този разговор.
Настя реши да не настоява повече за каквото и да било. В края на краищата Дороган й беше нужен само за да ходатайства пред Уланов Татяна да бъде поканена в предаването. А щом тя отказва, няма нужда да отстоява интересите на кинопродуцента.
Настя поседя за приличие още двайсетина минути, сбогува се и си тръгна.
С Лутов се запознах преди около месец, когато Оксана Бондаренко готвеше предаване за поредния кризисен център. Тези центрове се наплодиха като зайци през последните години, от всички дупки изпълзяха доморасли психолози, жадни да помогнат на хора, попаднали в тежка ситуация и възнамеряващи да си разчистят сметките с омразния им вече живот. Гост на програмата всъщност беше ръководителят на един такъв център, а Лутов го придружаваше за записа в качеството си на подвижна морална подкрепа.
Преди записа, както му е редът, просто си поприказвах с него и придружителя му, Оксана ни черпеше с кафе и пасти, а аз, както се казва, «установявах контакта». И едва когато стана време да отидем в студиото, изведнъж разбрах, че самият гост никак не ми е интересен, докато придружителят му — мъж със среден ръст, абсолютно плешив, с леко гърбав нос и дълбоки сиви очи — буквално ме е омагьосал. През цялото време, докато се правеше записът, се чудех какво толкова особено има в този човек. И веднага след разговора пред камерата ги поканих пак на кафе. Спомням си, Оксана ме изгледа смаяно: такива неща по-рано не бяхме правили. След записа моят гост (дори не се постарах да запомня името му — толкова ми беше безразличен) някак се умълча, явно бе осъзнал, че е изпълнил дълга си пред Отечеството и повече нищо не се иска от него. А Лутов, напротив, активно се включи в разговора. Стори ми се необикновено доброжелателен, но най-важното — притежаваше онова нещо, което наричат магнетизъм. По никакъв начин не можех да се противопоставя на обаянието му. Когато той ми се усмихваше, и аз като глупак неволно разтеглях устни. Чувствах се абсолютно щастлив. Кой знае защо, ужасно ми се искаше да заслужа похвалата му, до него се усещах като малък ученик на изпит пред учителя, когото боготворя.
Когато предаването бе монтирано, Оксана, както обикновено, покани ръководителя на кризисния център да го види, а аз се вълнувах като дете: сам ли ще дойде или пак с Лутов? И щом ги видях заедно, се зарадвах като юноша, дочакал момичето си на ъгъла до пощата. Всъщност нагло пробутах госта си на Оксана и режисьора — да гледат какво се е получило и да нанасят поправки, от мен вече нищо не се искаше. Е, можехме да дозапишем някакво парче, но това го решавах не аз, а режисьорът. Вкопчих се в Лутов като просяк в благодетел, стараейки се да изглеждам умен и образован, и периодически се улавях как кимам угоднически.
Стори ми се, че и аз съм станал симпатичен на Лутов, защото той започна да ми разказва някакви подробности за кризисния център, които не бяха прозвучали по време на записа. Те слабо ме интересуваха, но той на няколко пъти подхвърли, че на човек с моите качества би било много по-интересно и полезно да работи при тях, отколкото да си губи времето в телевизионна програма. Имаше предвид умението ми да разговарям с хората спокойно и доброжелателно, като им показвам, че в действителност са много по-умни и интересни, отколкото са предполагали.
— След разговор с вас човек повишава самооценката си — каза той, — а за пациентите в нашия център това, може да се каже, е най-важното. Да помогнем на човека да погледне себе си с други очи — именно това е ключът, с чиято помощ ние му отваряме вратата, за да може той да излезе от ъгъла, в който сам се е натикал.
— Мога ли да приема вашите думи като покана за работа? — пошегувах се аз.
Лутов ме погледна много сериозно и кимна.
— Безусловно. Наистина, ако решите да напуснете телевизията и да станете член на нашия колектив, ще трябва да възприемете начина ни на живот. Но той може никак да не ви хареса.
Тогава, преди един месец, още бях жив, бяха живи и Витя и Оксана, аз още обичах Вика и през ум не ми минаваше да напусна телевизията, така че предложението на Лутов не ме заинтересува. Но този плешив човек с дълбоки сиви очи ме привличаше като магнит. С огромно удоволствие бих напъдил всичките си приятели, ако можех в замяна да получа един-единствен като Лутов. Умен, спокоен, стабилен, който не прехвърля върху теб безкрайните си дребни проблеми. У него имаше нещо обаятелно, което дори не може да се изрази с думи.