С Лутов се срещнахме за трети път, когато записът на предаването бе излъчен. Честно да си призная, бях много учуден, че е пожелал да ме види. Витя Андреев подреждаше нещата така, че нашите гости не горяха от желание да се срещат с нас след предаването. Вероятно изпитваха към нас някаква смесица от благодарност и отвращение. Така че обаждането на Лутов ме хвърли в недоумение. Хем се зарадвах, хем се смутих, досещайки се какво иска да ми каже, макар че от него бях готов да изслушам дори критики. Не знам защо ми се струваше, че от човек като Лутов можеш да приемеш всякакъв упрек, дори най-нелицеприятния. С една дума — съгласих се да се видим в същото заведение, в което с Вика обичахме да пием кафе и където тия дни я видях с любовника й.
За мое учудване, Лутов дори не продума за предаването. Разговорът ни тръгна в съвсем друга посока.
— Александър Юриевич — подзе Лутов, — исках да се посъветвам с вас. Или да се консултирам, ако трябва да го наречем така.
— На вашите услуги съм! — радостно заявих аз, разбирайки с облекчение, че той няма намерение да ме упреква в каквото и да било.
— Нашата организация най-сетне реши да си направи собствена телевизионна програма. Не си спомням дали съм ви споменавал за нашите филиали…
— Не, не е ставало дума.
— Е, организацията ни има филиали практически по целия свят. Нека това не ви изненадва — хора, озовали се в психическа задънена улица, живеят навсякъде и всички те се нуждаят от помощ. Разбира се, не непременно от нашата. Но ние успяхме да създадем доста разклонена мрежа от центрове. Особеното при нас е, че човекът не лежи в кризисните ни центрове като в психиатрични или неврологични клиники. Той живее с нас. Разбирате ли за какво говоря?
— Не съвсем — отвърнах озадачено.
— Тогава ще ви обясня. Човекът идва при нас и казва: Чувствам се ужасно, отказвам да живея както досега. Искам да умра. И ние му отговаряме: Ела при нас и ще живееш по друг начин. Не ти върви кариерата, не се справяш с работата, тя вече не ти е интересна? Ние ще ти дадем работа според твоите способности и наклонности. Никой не те обича? Приятелите ти са те предали? Ние ще те обградим с приятелство и любов. Семейството ти е разрушено? Ти ще влезеш в нашето голямо семейство, където ще се намерят хора, които ще ти заменят родителите, и хора, към които ще можеш да се отнасяш като към свои собствени деца. Изгубил си нравствените си ориентири? Ние ще ти дадем вяра и учение.
— И каква работа им предлагате? — попитах скептично. — Да мият подове и да готвят за всички?
— Не, защо? — меко се усмихна Лутов. — Ние сме създали собствени предприятия по целия свят. Дори не можете да си представите колко много хора идват при нас. Именно те създават фирми, кантори, агенции и дори малки производства.
— Интересно… А как живеят? В казарми ли?
— Боже мой! — разсмя се Лутов и ме обгърна с топлия поглед на дълбоките си сиви очи. — Откъде сте чули тези глупости? Не обитават дворци, но живеят напълно достойно. Във всеки случай не може да става и дума за никакви казарми. Ако човекът има собствен апартамент, остава си в него. Ако няма жилище, може да живее с някого от нашите пациенти — по двама, по трима. Осигуряваме жилища на всички.
— Срещу какво заплащане? Или е неприлично да се пита за това?
— Напълно прилично е. Веднага си личи, че не сте силен в областта на икономиката. Нали току-що ви казах, че имаме собствена мрежа от предприятия. А те носят добър доход, позволяващ да осигуряваме на нашите пациенти всичко необходимо. Остава и за реинвестиране. В някои страни издаваме собствен вестник. Седмичник от четири страници. Разбира се, това може да ви се види смешно, но целта ни е и да информираме хората за нашия център, и да им даваме практически съвети за излизането им от психическата криза. Трябва да ви кажа, че целият тираж на вестника се продава, така че не сме на загуба. А сега доходите от предприятията ни позволяват да помислим и за собствена телевизионна програма. Като начало — веднъж месечно, а ако тя потръгне успешно, ще преминем към ежеседмични предавания. Ето на тази тема исках да си поговоря с вас.
Седяхме в бара до късно вечерта. Лутов ми задаваше въпроси, а аз добросъвестно отговарях, разкривайки пред него технологията за създаване на телевизионни програми. Разказвах му и за тънкостите във взаимоотношенията с канала, на който съответно се продава програмата. Много ми се искаше в неговите очи да изглеждам опитен и компетентен. Дори стигнах дотам, че му разкрих някои тайни, за които обикновено не се говори. Но му вярвах. Страх ме е да си призная, ала много исках да му се харесам. Наблюдавайки абстрахирано ситуацията, разбирах, че центърът, за който той ми разказа, е пълна глупост. Благотворителни лиготии, религиозен идиотизъм. Давали на хората вяра, видите ли! Но друга част от мен, увлечена в разговора с Лутов, не виждаше това, а просто се наслаждаваше на компанията на този умен и сериозен човек, който не се опитваше да ме поучава и да дава оценки за каквото и да било, а разсъждаваше за всичко солидно и логично.