— Благодаря ви, Александър Юриевич — каза на сбогуване Лутов и силно стисна ръката ми, — ще обмисля всичко, което ми казахте. Ако възникне необходимост, може ли да ви помоля за нова консултация?
— Разбира се. Ще се радвам да ви бъда полезен — искрено отговорих аз.
И така се разделихме. Той не ми се обади повече. Отначало често си го спомнях, особено когато ми се случваше да общувам с хора, които рязко се различаваха от него — амбициозни, глупави, суетни. После, когато научих за собствената си скорошна кончина, някак забравих за Лутов, както впрочем и за много други неща.
Чак след срещата с моя убиец си го спомних. Разбрах, че не искам да умирам. Но също така не искам да подавам жалба срещу Вика в милицията. Не искам също и да живуркам в нищета. Искам да живея.
И се обадих на Лутов.
7.
Той ме посрещна с усмивка. Усетих топлината на сивите му очи и се зачудих защо не бях му се обадил по-рано. Едва сега, когато се озовах пред него, разбрах колко зле съм се чувствал през цялото време. Защо толкова лесно се бях примирил със смъртта? Само защото тя бе планирана от Вика, която обожавах и на която бях готов да простя всичко ли? Вероятно. А може би защото наистина не съм борбен тип. Винаги лесно съм отстъпвал, когато съм се сблъсквал с препятствия, винаги съм предпочитал да се откажа от замисленото, отколкото да полагам усилия, за да преодолея онова, което ми пречи да го постигна.
Този път Лутов не беше с костюм, както преди, а с дънки и тъмносив пуловер, чийто цвят беше точно като на очите му. Посетих го в дома му — обикновено малогабаритно двустайно апартаментче, с тънки стени, пропускащи всеки звук. Точно в такова бяхме живели дълги години с Вика и моята луда майка.
— Имате много познат израз на лицето — каза той веднага след като ме настани на коравия, неудобен диван в хола.
— Защо да е познат? — учудих се аз.
— Именно такива са лицата на нашите пациенти, когато ни посещават за пръв път. Израз на ужас, отчаяние и решимост. Да не би да ви се е случило нещо?
— Случи ми се.
Не разказах на Лутов за Вика и за наетия от нея килър, а просто му дадох да разбере, че бих искал, както се изрази самият той, да стана член на техния колектив.
— Радвам се — кратко отвърна Лутов. — Но ако си спомняте, аз ви предупредих, че ние се ръководим от правила, на които трябва да се подчини всеки, който идва при нас. Не всички ги харесват, много хора се отказват да живеят в нашия център.
— Какви са тези правила?
— Всички сме едно семейство. В пълния смисъл на думата. Разбирате ли? В пълния.
— Не разбирам — поклатих глава аз. — Всеки спи с всеки, така ли?
— Не опростявайте нещата, Александър Юриевич. Всички се обичат, всички си вярват, всички се грижат един за друг и никой не желае зло другиму. А въпросът кой с кого ще спи се решава доброволно. Но нашите пациенти не сключват бракове помежду си. Това е закон.
— Защо? — не можах да скрия учудването си аз. — Какво лошо има, ако двама души се запознаят във вашия център и се оженят?
— Сам ще разберете това, ако дойдете при нас. Сега е безсмислено да го обсъждаме. Ще ви кажа само, че оформянето на брак между наши пациенти води до усложнения във финансовите отношения. Именно това е най-важното и най-трудното.
Лутов замълча и аз с напрежение зачаках продължението, разбирайки, че именно сега той ще каже най-същественото. Наистина ли някое правило, което трябва да спазват пациентите на кризисния център, ще се окаже толкова неприемливо за мен, че ще бъда принуден да се разделя с надеждата си да остана жив? За нищо на света! Каквото и да каже Лутов, ще го приема. Това е моята единствена сламка, вкопчен в която, ще мога да изплувам. Всички останали пътища водят или към смъртта, или към нищетата и ежедневния кошмар на съжителството с майка ми.