— Пациентите ни идват при нас с цялото си имущество. И това имущество става собственост на центъра. С други думи то принадлежи на всички, защото с тези средства центърът издържа пациентите и се развива, инвестира, създава производства, филиали, издава вестник и така нататък.
Това ме уби. Имуществото ли? Та ако аз можех да го поделя с Вика и да остана жив, нямаше да седя сега тук. Цялата работа беше там, че не можех да взема от жена си нищо, освен дрехите и тоалетните си принадлежности. Да, сиромасите, както става ясно, никой никъде не ги иска, дори в кризисните центрове.
— И какъв е минималният размер на имуществото, с което човек може да дойде при вас? — попитах отчаяно.
Лутов леко се разсмя и ми наля минерална вода от бутилката на масата.
— Минимален размер не съществува. Колкото е — толкова. Ако нямате нищо, значи — нищо. Ние приемаме всички. Не делим пациентите си на богати и бедни. Въпросът, Александър Юриевич, не е кой колко ще ни донесе, а колко ще спечели, докато живее с нас. От момента, в който се вливате в редиците ни, всичко, което ви се полага от всички видове дейност и според всички гражданско-правови отношения, става общо достояние. Центърът осигурява на пациентите обилна и вкусна храна, добри жилищни условия, налични пари за покупка на дрехи и лични вещи. Но на всички — еднакво, независимо колко всъщност е спечелил конкретният човек. Това, което остава, отива за реинвестиране.
— Искате да кажете, че тези, които са спечелили малко, живеят за сметка на онези, които са спечелили много, така ли?
Не вярвах на ушите си. Той говореше за някакъв доморасъл комунизъм, колективизъм — разкулачване на онези, които умело управляват стопанството си, и експроприация в полза на другите, които нищо не умеят и не желаят да правят. Нашата многострадална страна вече мина през подобен живот и от собствения си печален опит се убеди, че той не води до нищо добро. Защо тогава трябва да се повтарят грешките?
— Искам да кажа, че хората, които са спечелили повече, дават от своето на онези, които са спечелили по-малко — меко ме поправи Лутов. — На този принцип е изграден животът на всяко икономически нормално общество. Богатите граждани плащат на държавата високи данъци и именно от тези пари се изплаща социалната издръжка на пенсионерите и бедните. И това е правилно, това е справедливо.
— Но при това богатите все пак остават богати — възразих аз. — Те и след като си платят данъците, живеят в големи хубави къщи и карат скъпи автомобили, а бедните и след като получат издръжката си, остават сиромаси, само дето не умират от глад. А вие правите всички еднакви. Това не ми се вижда справедливо.
— Александър Юриевич, замисляли ли сте се някога защо днес толкова много хора се нуждаят от помощта на психолози и психиатри? Имам предвид тук, в Русия. Някакъв велик и мъдър човек беше казал, че не е възможно хората да бъдат равни в имуществено отношение. Може в някакъв момент на всички поголовно да им се отнеме това, което имат, и да се преразпредели между тях, като се даде на всички по равно. Но какво ще стане след година? Някой ще съумее да увеличи имуществото си, да го използва умно, а друг ще го изгуляе и пропие, ще го пропилее. И край. И отново всички се оказват неравни. Затова точно от възпитанието зависи с какво достойнство човекът ще понася това неравенство. Тъй като в нашата страна в продължение на няколко десетки години уж нямаше неравенство и хората не бяха съответно възпитавани. Те не са свикнали с мисълта, че е нормално да има огромна разлика в жизнения стандарт между съседи. Нормално не в смисъл на добре, а в смисъл на широко разпространено и напълно естествено. Хората се разболяват от това, те не умеят да живеят по този начин, полудяват от злоба, завист, омраза и дори от обикновеното недоумение: ама как така?! Например казват си: «Учехме в едно училище, аз бях отличник, а той — двойкаджия. Аз влязох в институт, а той се мотаеше, хулиганстваше, крадеше, дори навремето влезе за известно време в затвора — за изнасилване ли, за побой ли… Аз добросъвестно бачках на моята инженерна длъжност, докато той пиеше водка и ходеше по мадами. После стана момче за всичко на един мафиот. Сега аз съм безработен, докато той кара мерцедес и целият е накичен с мобилни телефони.» Хората престават да чувстват логиката на всичко, което става, и се объркват. От това се получават психическите кризи.
И ето че такъв объркан човек идва при нас. Ние му даваме работа, която му допада и която той върши успешно, като по този начин се освобождава от комплекса за малоценност. Той не знае колко заработва реално, защото според нашите правила никой не получава заплатата си на ръка. Пациентите ни се трудят само в нашите предприятия, а там е установен строг ред: всички пари се начисляват на сметката на центъра. И пациентите не получават никакви сведения за заплащането — нито за своето, нито за чуждото. Ние осигуряваме на всички еднакъв жизнен стандарт, а тъй като никой не знае колко реално е заработил той и колко — съседът, не съществува нито ревност, нито завист, нито омраза. Ако човекът не съумява да се справи в условията на реално съществуващия живот, не може да се адаптира към обективните икономически условия на страната, в която живее, ние му създаваме други условия. И той излиза от кризата, успешно разрешава проблемите си.