— И после какво? — попитах. — Когато излезе от кризата, може ли да ви напусне?
— Разбира се! — отново се разсмя Лутов. — Никого не държим насила.
— И много хора ли си тръгват?
— Никой. През всичките години от съществуването на центъра нито един човек не е пожелал да се върне в света, в който се е чувствал толкова зле, че не е искал да живее повече. Вие може би още не разбирате това, защото не сте имали възможност да попаднете в атмосфера на любов, съгласие и доброжелателност. В обичайното битие ви обичат двама-трима души, искам да кажа — обичат ви истински, искрено и предано. А с цялото останало човечество сте в състояние на война или в най-добрия случай — на взаимна търпимост, но през зъби. В нашия център е различно. Естествено далеч не всички хора умеят да желаят доброто на ближния и да го приемат такъв, какъвто е, но при нас се обучават на това. Груповите и индивидуалните занимания с опитни психолози се водят ежедневно и са задължителни за всички. Това е лечение, без което тук не можем.
Чух как тропна входната врата, от коридора долетяха нечии стъпки. Погледнах въпросително Лутов. Лицето му моментално стана гневно и със своя плешив череп и гърбав нос изведнъж ми напомни голяма хищна птица.
— Моля да ме извините — сухо каза той, — ще ви оставя за минутка.
Той излезе от стаята и плътно затвори вратата след себе си. До мен достигаше гласът на Лутов и някакъв женски глас, който говореше нещо бързо и раздразнено, но не можех да разбера думите. Впрочем не се и стараех много. Макар че ме остави за малко, Лутов се забави петнайсетина минути, но аз почти не ги забелязах, понеже трескаво обмислях чутото. Вземат те с цялото имущество? Прилича на секта. Чувал съм, че има такива религиозни секти, които искат от последователите си нещо подобно. Но, от друга страна, Лутов не говореше за религия и вероучение, само нещо подметна при миналата ни среща преди месец. И после — не съм чувал сектите да създават собствени предприятия и да осигуряват на членовете си полезна работа. За тях целият смисъл на прибирането на имуществото е с тези средства да се издържат сектантите, които нищо не правят, а само се молят и пропагандират учението си. В края на краищата какво ме интересува? Трябва да мисля само дали това е добре за мен. И стигам до извода, че е добре. Дори повече от добре. Не рискувам никакво имущество, защото ще отида при тях гол и бос, с десетина ризи и три костюма. Затова пък ще получа работа, която умея и обичам да върша. Например ще се заема с въпросната телевизионна програма, за която Лутов говореше миналия път. А ако не успеят да направят програма, нали имат вестник, все пак по образование съм журналист. И Вика вече няма да иска да ме убива, щом още днес й предложа развод без подялба на имуществото. Тя ще отмени поръчката си. Само дето майка ми… Не е ясно какво ще правя с нея.
Лутов се върна в стаята и почти веднага след него влезе жена на четирийсетина години с подпухнали от сълзи очи. Носеше поднос с чайник, чаши, захарница и огромна чиния, в която на апетитна купчина се извисяваха лъхащи на канела кръгли понички. Жената ме погледна някак уплашено, но се усмихна.
— Вземете си, моля. — Тя ловко подреди чашите на масата, сложи и чинията с поничките и угоднически погледна Лутов. — Да поднеса ли още нещо?
— Не, върви. Благодаря — студено й отговори той и я освободи с кимване, като прислужница.
Жената излезе и тихичко притвори вратата. Сигурно е съпругата му, помислих си. Май и в техния семеен живот не всичко е наред. Чудеса! Аз пък си мислех, че мъж като Лутов не може да има никакви проблеми, че жените със сигурност го обожават, щом обаянието му бе подействало дори на мен.
— Съпругата ви готви прекрасно — възхитих се аз, след като отхапах от меката топла поничка.
— Не ми е съпруга — кратко отговори Лутов.
Разбрах, че не гори от желание да обсъжда жената, която току-що бе плакала, а после ни бе поднесла чай.