А делото за убийството на Ина Пашкова беше именно такова. С ръка на сърцето Татяна Образцова би си признала, че много повече я вълнуват обраните и измамени хора, поверили на мошеници последните си спестявания, отколкото съмнителната магьосница, която е обещавала да ги отърве от уроки и магия и да върне на съпрузите взаимното разбиране и любовта.
Но сега, когато в делото за убийството се мерна името на Александър Уланов, у Татяна нещо се пробуди. Дали й стана съвестно за разтакаването, дали някакъв интерес я споходи или пък нещо друго, но тя се захвана за работа. И първото, което направи, бе да нареди на оперативните работници да издирят бившите състуденти на Пашкова от медицинския институт. Това всъщност трябваше да се направи отдавна, ако бе помислила повечко. Ина бе завършила института преди шест години. След три дни пред Татяна вече беше списъкът на хората, с които би могла да разговаря. След още един ден оперативните работници сложиха пред нея нов списък, по-къс от първия. От всички състуденти на Пашкова, които сега се намираха в Москва и с които не бе трудно да се осъществи връзка, за Ина си спомняха само петима. А от тях едва двама можаха да кажат за нея нещо повече от «красиво момиче, но страшен темерут». Именно с тях Татяна реши да си поговори.
Очакванията й обаче не се оправдаха. Двамата — свидетелят и свидетелката — се оказаха неотдавна разведени съпрузи. След завършването на института не поддържали никакви отношения с Пашкова и не знаели нищо за съдбата й. На драго сърце й разказваха подробно за студентските години, но не дадоха никакви по-конкретни сведения за личността на загиналата. Накрая излезе, че според тях Ина далеч не била темерут, просто се правела на такава, за да не се заяждат с нея колегите. Много се интересувала от мистика, от магия, от учения за духа и отвъдните сили, но тъй като в средите на студентите медици това будело само ирония, момичето се стараело да крие своите пристрастия. А с онези, с които дружала, била весела и общителна, обичала да танцува, можела да купонясва по цели нощи, а сутрин идвала на лекции свежа и бодра, без никакви признаци на умора или махмурлук. Съпрузите свидетели се запознали с Ина още по време на кандидатстудентските изпити и били приятели през всичките шест години. Връзката им започнала, развивала се и стигнала до логичен край пред очите на Ина, но тя никога не пречела на щастливите влюбени. Дори напротив, те толкова били свикнали да са заедно, че без Инка сякаш нещо им липсвало. С нея споделяли всичко. Ина прикривала приятелката си пред родителите й, когато тя оставала някъде нощем с любимия си. Давала им конспектите си, щом бягали от лекции, за да използват нечия квартира или просто за да се разхождат из града. Бъдещите съпрузи постоянно се чудели защо красавица като Ина си няма гадже. Но очевидно тя изобщо не страдала от това, нямала комплекси на тази тема. И едва в пети курс, когато изчезнала за няколко дни, а после се появила и казала, че е направила аборт, те разбрали, че все пак приятелката им води някакъв сексуален живот. И още веднъж се учудили от нейната потайност.
— Не се ли досещахте с кого е имала връзка? — попита Татяна.
— Ами… досещахме се, разбира се. Но не бяхме сигурни, Ина така и не ни каза. Честно да си признаем, не сме се и ровили толкова.
— А защо е трябвало Ина да ви прикрива, както се изразихте, от родителите ви?
— О, тук историята е за едни медицински Монтеки и Капулети! Разбирате ли, ние с Володя сме от семейства на потомствени медици. А нашите родители са били върли врагове. Баща ми навремето е провалил дисертацията на майката на Володя, после между тях са започнали някакви продължителни дрязги, стигнало се и до анонимни писма. Нито неговите, нито моите родители биха допуснали да се оженим. А така уж другарувахме тримата, без каквито и да било други отношения. Ами че ние цяла година след сватбата крихме от тях, че сме се оженили. Едва когато наближи да родя, отидохме да си признаем.
— И какво, простиха ли ви? — полюбопитства Татяна.
— Ами, те ще ни простят! — ядно измърмори свидетелката. — Нали знаете как става: конфликтът се влачи толкова дълго, че вече се превръща в самоцел и започва да съществува някак самостоятелно, а не в главите на враждуващите. Той властва над поведението им, над целия им живот. Изгониха ни със скандал. Впрочем, кой знае, може и да са били прави. Защото нашият брак в крайна сметка се разпадна.