— Защо тогава не са взели нищо от жилището? — недоумяващо попита Игор. — Всичко е било леснодостъпно, само да протегнеш ръка. Ако съпрузите Готовчиц бяха открили липсващи вещи, всичко щеше да е много по-убедително.
— Млад си още — тежко въздъхна Гмиря. — Имаш ли деца?
— Имам, момиче.
— Голяма ли е?
— Съвсем мъничка. На две години и половина.
— Е, като порасне още малко и се научи да лъже мама и тате, тогава ще разбереш. Празни приказки са, че децата не умеели да лъжат. Не умеят да лъжат само особено умните деца, защото се опитват да разсъждават като възрастните. А обикновеното дете лъже така, че и през ум няма да ти мине да не му повярваш. В неговите лъжи липсва нашата възрастна логика, така че никога не бихме го разбрали. Колкото до крадците, които са влезли в жилището на депутатката, те мислят една крачка преди нас. Реален обир и след него убийство на стопанката на жилището — това е примитивна работа. А виж, ако не са взели нищо и после са убили депутатката, от чиято чантичка също на пръв поглед нищо не е откраднато, тогава ние с теб хукваме като смахнати да разпитваме парламента и журналистическата общественост и едва след няколко седмици, че и месеци, ни спохожда гениалната мисъл, че проникването в жилището и убийството имат някаква връзка помежду си. И толкова се гордеем с тази догадка, толкова се радваме, задето сме се оказали умни и проницателни, че се втурваме да търсим обирджиите, започваме да разследваме най-подробно съпруга на убитата за укрити от обществеността пари и ценности и буквално се претрепваме да разработваме тази версия. Обичаме тази версия, нежно я прегръщаме и следваме, защото ни е споходила като озарение, споходила ни е след дългите ни митарства и безполезните и безуспешни търсения в други направления. Упорстваме и не отстъпваме нито крачка от пътя си. А между другото времето си върви… Не, Игорьок, онзи, който е планирал тази комбинация, е бил дяволски хитър и прекрасно е познавал нашата психика. Може би също е криминалист или следовател, макар и бивш. Пресметнал е всичко много точно. Дори е помислил за това, че ние ще се вкопчим във версията за обира най-малкото, защото убийството вече няма да се смята за политическо и строгият контрол над него ще бъде отменен. Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че комбинацията е разработена от някой наш човек. — Гмиря помълча известно време, сякаш обмисляйки онова, което току-що бе казал, после удовлетворено кимна в такт със собствените си мисли. — Значи така, Игорьок. Започвай да разработваш онези четирима души, които подбрахме от черновите на Готовчиц. Не се натоварвай с всичко, в бригадата, слава богу, има колеги от районното управление, всъщност това е по-скоро тяхна работа. Предай на Коротков да не мърда от Държавната дума, докато не научи кой се е опитвал да подкупва Готовчиц и кой я е заплашвал. Поне да надуши направлението, къде да търсим, а после ние ще хвърлим там ударни сили. А за обира, по-точно за опита за обир — забрави! Сякаш изобщо не го е имало. Разбра ли? Не позволявай на престъпниците да насочват мислите ти. Те ни натрапиха този взлом, буквално ни го тикат в очите. Не се поддавай на измамата.
— Не мога, Борис Виталиевич. Тогава аз ходих на местопрестъплението, спомням си колко беше уплашен стопанинът на жилището. Това не може да е случайно. Там има нещо.
— Казвам ти: забрави! — Гмиря повиши глас и тропна с юмрук по бюрото. — Това е просто спектакъл за идиоти. Стопанинът бил уплашен! Да можех теб да те видя, ако се прибереш и намериш вратата си разбита. Личи си, че зле си учил психология в милиционерската школа, във всичко се опитваш да откриеш логически обоснована зъл умисъл. А всеки е подвластен на най-различни емоции, които се пораждат по най-различни поводи! И понякога са толкова силни, че човек просто не може да ги овладее. Знаеш ли колко пъти съм виждал такива хора! Веднъж например, докато разпитвах един, гледам, че седи, бял като платно, ръцете му се тресат, устните треперят, очите му щъкат, погледът — обезумял, чак заеква от ужас. А то какво било? Оказва се, че зад гърба му телефонът е звъннал силно. В кабинета ми имаше два апарата, той виждаше единия, а другия — не, и когато се разнесе силен звук, се уплаши. Този човек, разбираш ли, имал такава особеност — не понасял силни звуци. Нервната му система била така интересно устроена. Отначало страшно се заблудих. Забелязах, че разпитваният се уплаши, десет минути не може да се съвземе, а аз не знам от какво. Започвам трескаво да търся онази ключова дума, на която той реагира така. И оттук го подхващам, и оттам, разговарям с него едва ли не за детските му спомени. Отръсквам го, дето се казва, по всички правила на науката. Поставям му психологически клопки. Опитвам се да се хвана за някоя негова дума. Погубвам си няколко часа за тази неблагодарна работа, а после какво излиза — телефонът. И нищо повече. А пък аз се бях размечтал как този човек ще излезе от кабинета ми с белезници на ръцете, как, разбираш ли, с едно махване на ръката от обикновен свидетел ще го превърна в основен заподозрян. Да, ама не. И то, представи си, само защото не бях взел под внимание психологията и физиологията. Така че повтарям ти, Игор, забрави за обира. Изхвърли го по дяволите от красивата си глава и разработвай онези, които са имали реални основания да се страхуват от огласяване на материалите, дето намерихме в жилището на Готовчиц.