— Спомняш ли си делото на Платонов преди две години? — внезапно попита Лесников.
— Има си хас. Забравя ли се такова нещо?
— Приятелят му веднага ми хареса. Не знам защо, но нещо ме привлече към него. Беше толкова сериозен, доброжелателен, прекрасен професионалист. А се оказа предател. И сега като същински глупак се утешавам с мисълта, че щом Гмиря веднага не ми хареса, значи е възможно да греша.
— Игор, в такива случаи не можеш да търсиш съвет от никого. Или вярваш на човека, или не вярваш — това е! Довери се на собствената си интуиция и каквото и да ти говорят другите — никого не слушай. Слушай само себе си. Ако се окажеш прав — браво! Сгрешиш ли — сам си си виновен. Смяташ ли да говориш с Житената питка за това?
— Аз ли? — На лицето на Лесников се изписа такова изумление, че Настя неволно се усмихна. — Какво приказваш! Аз дори на теб ти се доверих само защото и ти се занимаваше с Готовчиц. Мислех, че може да ми подскажеш нещо умно.
— Мога да ти кажа само едно: Готовчиц ни мами. Още не знам за какво точно, но се опита да ни пробута някаква лъжа. Житената питка ми разреши да поразровя тази работа, но засега не съм постигнала никакви успехи. Ако измисля нещо, ще го споделя с теб.
— Ами обирът? И ти ли смяташ, че той няма отношение към убийството на Юлия?
Настя се подпря с лакти на бюрото и обхвана главата си с ръце. Защо такива прости и обикновени думи изведнъж станаха за нея мъчително сложни? Да каже ли: «Да, и аз смятам така» или: «Не, не мисля така»? Тя нищо не смята и нищо не мисли, не може да бъде сигурна в нищо, защото целият свят през последните месеци стана за нея някак нереален, неправдоподобен, неправилен. Сега тя постоянно се съмнява във всичко, дори в най-прости неща, и напълно е загубила способността си да взема решения. Превърнала се е в безволева амеба, тъпо изпълняваща заповеди. Лишена от собствено мнение, извършваше минимума необходими действия и мечтаеше само за едно: да остане сама и наоколо да е тихо. Сигурно е болна. Трябва да се лекува, а не да се прави на велик детектив. Вижте я само — мис Марпъл на младини!
— Не знам, Игор — бавно отрони тя. — Нищо не знам със сигурност. Може да е прав Гмиря, а ти да грешиш и напразно да го подозираш. Може да си прав ти и Гмиря да е предател. Всичко е възможно. Не бива да се изключва нито една вероятност.
— Ех, Каменская — разочаровано въздъхна Игор, — напразно се надявах на теб. Не ставаш за съветник в сложни ситуации.
— Е, извинявай, че не оправдах надеждите ти.
— И ти извинявай, че отнех от скъпоценното ти време — усмихна се накриво той.
Тя долови сарказъм в гласа му, но нямаше нито сили, нито желание да отреагира. Неотдавна Житената питка й подхвърли, че не е във форма, че е започнала да работи по-зле, а днес и Лесников видя това. Но нали тя се старае с всички сили съвестно да върши работата си! Обаче нищо не излиза. Изчезнал е хъсът, притъпил се е усетът й, загубил се е интересът. Единственото, което й е останало, е безусловната преданост на работата. Но само преданост не е достатъчна, дори най-мощният двигател не пали, ако няма искра. А точно искрата я няма.
Тя излезе от сградата и тръгна по «Петровка» към метрото. Изведнъж чу съвсем наблизо познат глас:
— Лельо Настя!
Обърна се и видя невисок набит младеж с милиционерска униформа. Късата куртка бе изопната по налетите му рамене и явно беше по-малка от необходимото с цял номер.
— Здрасти! — учудено отвърна тя. — Ами ти какво правиш тук?
— Посрещам ви.
— Така ли? Защо?
В първия момент тя се уплаши да не би нещо да се е случило с бащата на момчето — генерал Заточни, но Максим весело се усмихваше.
— Татко ми поръча да ви намеря. През деня не успя да се свърже с вас по телефона, а сега е вече в самолета. Ще кацне късно през нощта и няма да му е удобно да ви звъни.
— И какво иска баща ти?
— Както винаги, определя ви среща рано сутринта в Измайловския парк.
— И нищо друго ли? — с подозрение попита Настя. — Та утре не е неделя, а едва четвъртък.
— Не знам, лельо Настя — сви рамене Максим. — Той ме помоли да ви предам и ето, предадох ви.
— Трябваше да ми се обадиш вкъщи — забеляза тя. — Било е рисковано да ме причакваш тук, можеше да съм на съвсем друго място. Нали го знаеш нашия милиционерски живот…