Максим безгрижно махна с ръка.
— Нямах друг изход. Татко ми продиктува номера ви по телефона, а аз нямах под ръка нищо за писане и се надявах да го запомня. Но после, когато започнах да го записвам, разбрах, че съм го забравил.
Сутрешните неделни разходки в Измайловския парк бяха задължителни за генерал Заточни, разбира се — ако се намираше в Москва. И ето вече две години Настя периодично му правеше компания при тези ритуални разходки. Никой — включително и самата Настя — не би могъл да даде правилно определение на нейните повече от странни отношения с този човек. Не беше любов — за това и дума не можеше да става. Не беше приятелство — какво ти приятелство между генерал, началник на главно управление в Министерството на вътрешните работи, и обикновен оперативен работник от «Петровка», майор от милицията, на всичко отгоре — и жена. Не беше делово сътрудничество — макар че се бе случвало нещо подобно, но само епизодично. Какво беше тогава? Никой не знаеше отговора. Вероятно не го знаеше и самият Иван Алексеевич Заточни.
Разбира се, по този повод имаше най-различни мнения, но нито едно от тях не се доближаваше до истината. Синът на генерала — Максим — например смяташе, че баща му ухажва леля Настя и най-вероятно един ден ще се ожени за нея. Фактът, че Настя беше омъжена, очевидно никак не го смущаваше и не влизаше в сметките му.
Съпругът на Настя — Алексей — смяташе, че това е поредният каприз на жена му. Но тъй като нетривиалните черти в характера й и без това бяха безброй, една повече или по-малко не играеше роля. Чистяков добре познаваше своята Настя и улавяше моментално признаците на влюбване у нея. Тъй като в ситуацията със Заточни не откриваше такива признаци, не се и безпокоеше. А и смяташе по принцип, че Анастасия е вече голямо момиче и сама знае какво прави. Щом й се иска да се разхожда из парка с генерала — да се разхожда — полезно е за здравето.
Доброжелателите, които работеха както на «Петровка», така и в министерството, бяха твърдо убедени, че Заточни спи с Каменская и затова й помага в кариерата, макар че много биха се затруднили да отговорят в какво се изразява тази помощ. Майор Каменская работеше на предишното място, не получаваше никакво повишение и още носеше майорски пагони, въпреки че стажът й предполагаше да бъде подполковник. Длъжността й обаче беше за майор и само като голямо изключение биха могли да й дадат поредното звание подполковник от милицията. Но дори и такова изключение не се правеше за нея.
Какво ли се бе случило на генерала, щом, намирайки се извън Москва, бе помолил сина си спешно да намери Настя и да я покани на среща рано сутринта в делничен ден? През двете години на познанството им такова нещо никога не се бе случвало. Настя така се увлече в най-различни предположения по този въпрос, че не забеляза как е стигнала до дома си. Но докато отключваше вратата, изведнъж си спомни: днес Льоша трябваше да се прибере, седмицата бе минала, конференцията бе свършила. Пак ли всичко отначало? Ежедневните въпроси: «Какво се случи, докато бях в Америка?» — и нейните ежедневни опити да събере сили и всичко да му разкаже, и постоянно задълбочаващата се пропаст между тях…
Тя завъртя ключа в бравата, побутна вратата и учудено замря на прага. В жилището беше тъмно и тихо. Спи ли? Настя прекоси на пръсти антрето и надникна в стаята — нямаше никой. Но някои неща не бяха на местата, на които тя ги остави сутринта. Значи Алексей си е идвал. Но къде се е дянал? Впрочем напразно се безпокои, Льоша е отговорен човек и ако е излязъл от къщи за повече от пет минути, непременно е оставил бележка. Сега ще се съблече, ще намери бележката и всичко ще се изясни.
На масата в кухнята наистина имаше бележка. След като я прочете, Настя безсилно се отпусна на табуретката и тихо заплака. Край! Ето докъде се докара със своите невротични игрички. Бележката, написана със ситния, нечетлив почерк на Чистяков, гласеше:
«Не мога да гледам как се измъчваш, когото сме заедно. Вероятно имаш нужда да си починеш от мен. Ще бъда при родителите си. Щом поискаш да се върна, обади се. Никога не съм ти поставял условия, затова просто те моля: не ме викай, докато не намериш в себе си сили да разговаряш с мен. Ако дойда и отново не чуя ясен отговор на въпросите си, ще бъда принуден да си мисля най-лошото. Надявам се, че не се стремиш към това. Целувки»
Тя обиди Льошка и той я напусна! Е, разбира се, не я е напуснал, не бива да преувеличава, просто се е отдръпнал, докато дойдат по-добри времена, но това тя може да го обяснява на другите, а на себе си трябва да каже истината. Просто не е понесъл нейните странности, мълчанието, потиснатото й настроение и нежеланието й да отговори на тревогите му с нещо що-годе разбираемо. Той й каза: «Не искам да живея с теб в новия ти облик. Ако се промениш, ще се върна.» Как да не я е напуснал? Ама разбира се, че я е напуснал. И е поставил условие. А ако тя не го изпълни, няма да се върне.