Започна да я тресе като от внезапен студ. Настя излезе в антрето, намери на закачалката дебелата плетена жилетка и се загърна в нея, но това не помогна. Треската се засилваше и след известно време тя цялата трепереше така, че ръцете й не удържаха чашката с кафе. «Трябва да пийна нещо» — помисли си и отвори вратичката на кухненския шкаф, за да потърси някакъв алкохол. На рафта имаше едва начената бутилка коняк и половин бутилка ирландски ликьор. Льоша го беше купил от безмитния магазин на Шереметиево, а откъде се бе взел конякът — Настя не можа да си спомни, колкото и да се мъчи. Вероятно някой го бе донесъл, защото нито тя, нито Чистяков обичаха коняк и не го купуваха. Льоша беше познавач и ценител на хубавите сухи вина, а Настя предпочиташе Мартини «Бианко» или джин с тоник.
Тя извади бутилката коняк и наля почти догоре една водна чаша, после отпи три големи глътки. Едва не се задави, от очите й бликнаха сълзи. Не можеше да понася миризмата на това питие, не разбираше вкуса му, но сега го пиеше като лекарство. Вярно, гадно е, но лекарството не е предназначено да доставя удоволствие, то трябва да помага.
И то помогна, макар частично. Треперенето изчезна, ръцете й се затоплиха. Душевната болка обаче не утихна, напротив, сега Настя я чувстваше още по-силно. Какво, какво направи! Как можа да допусне Льошка да стигне до такова решение! Льошка — верният и предан съпруг, който я познаваше от двайсет и две години и умееше да я разбере, каквото и да се случеше, и да й прости, каквото и да направеше. До каква степен само е злоупотребила с търпението му и любовта му, щом не е издържал и си е тръгнал!
«А всъщност какво става? — запита се тя. — Защо, защо не мога да събера сили да си поговоря с него? Какво толкова особено съм направила? Откраднала ли съм? Не съм. Убила ли съм? Не! Измамила ли съм, предала ли съм някого? И да, и не… Ето това е най-сложното. Не мога да разбера какво съм сторила. И докато аз не го проумея, няма да мога да му го обясня. Интересно — защо? Колко пъти се е случвало нарочно да му разказвам нещо, което сама не разбирам, и той винаги ми е помагал. Льошка има съвършено друг поглед към нещата и понякога това е много полезно. Но защо тогава не мога да споделя с него онова, което не разбирам напълно? Няма отговор. Но определено знам, че не мога.»
Настя още дълго седя в кухнята, нямаше сили да помръдне, да стане, да отиде в стаята, да приготви леглото и да си легне. В главата й витаеше само една мисъл: тя обиди Алексей и той си отиде! Тя е виновна за всичко, не биваше изобщо да се омъжва — нито за Льоша, нито за друг, не е създадена за съвместен живот. Самотница е, никой не й е нужен. Абсолютно никой. Сигурно е някакъв психически дефект. Тя е морален инвалид. Обиди Льоша и той си отиде.
Към два и половина през нощта Настя най-сетне се добра до дивана и рухна върху него, без да се съблече и да извади чаршафите. Уви се с дебелото карирано одеяло, свря лице във възглавницата и отново се разплака.
В пет и половина сутринта Настя с усилие отвори очи и вяло се потътри към душа. Ужасно не й се ходеше на среща със Заточни, но се налагаше, не можеше да му откаже. Изпи две чаши кафе, но почти не почувства вкуса му. Наля си портокалов сок от кутията в хладилника и изпи на един дъх половин чаша, но сокът й се стори безвкусен и топъл, макар че това бе невъзможно: кутията беше стояла в хладилника поне три дни.
Точно в седем тя слезе от влака на станция «Измайловская», недоумявайки какво прави тук и защо вчера не каза на Максим, че не може да се срещне със Заточни. Сега още щеше да си спи… Видя генерала отдалеч. Както обикновено, беше с лек анцуг, строен, слаб и се движеше към нея с лека и пружинираща походка.
— Добро утро! — весело я поздрави той. — Моля да ме извините, че ви обезпокоих по никое време, но в неделя няма да бъда в Москва, довечера отново заминавам.
— Нищо — мрачно отвърна Настя, — разходките са полезни. Така поне смята мъжът ми.
— А защо долавям мрачни нотки в гласа ви? Някакви неприятности ли имате?
Неприятности. «Сякаш не се досеща! — с досада си помисли Настя. — Та нали той ме подложи на онези удари, а сега се чуди. Господи, вместо да го мразя, послушно хуквам към парка след първото му подсвирване. Та той всичко е знаел, не може да не е разбирал какво ми е, но мълчеше, като ме остави сама да се лутам в този кошмар. На всичко отгоре после дойде и ми заяви, че е мълчал нарочно, защото при дела от такъв мащаб можело да се ръководим само от целесъобразност, а не от човечност. Целесъобразността изисквала да ме докарат до нервна криза, до пълно отчаяние. А сега аз в горда самота жъна плодовете на тази операция. Но няма да му напомням и няма да се оплаквам. Веднъж вече се опитах да му се оплача и да помоля за помощ и получих добър урок. Един майор не може да се жалва на един генерал. Това е неприлично. Ала целият ужас е там, че незнайно защо не мога да му се сърдя.»