От последната среща на Настя с Готовчиц бяха минали само четири дни, но тя се изненада колко по-зле изглеждаше той сега. Хлътнали очи, обрамчени с черни сенки, помръкнал поглед. «Господи, какво прави страхът с човека! — съчувствено си помисли тя. — Сигурно и аз бих се притеснила не по-малко, ако ме следяха, ако не разбирах кой и защо го прави. А той и жена си потреба наскоро.»
— Какво има този път? — уморено попита Готовчиц и заведе Настя в хола. — Нови въпроси ли възникнаха?
— Да. Но не във връзка с убийството на жена ви. Борис Михайлович, дойдох при вас като частно лице. Имате ли нещо против? Нали не смятате, че злоупотребявам със служебното си положение?
Готовчиц забележимо се оживи, дори очите му леко заблестяха.
— Нужна ви е консултация ли? Психологически портрет на престъпник?
Настя разбра, че той би се радвал да се поразсее и откъсне от тревогите си, за да поговори за нещо, което не е свързано със смъртта на жена му.
— Трябва ми консултация, но не относно престъпник. Бих искала да споделя нещо за себе си.
— За себе си? — Той не можа да скрие изненадата си. — Не правите впечатление на човек, който има такива проблеми. Може би алкохол, наркотици? Страдате ли от някаква зависимост?
— Какво говорите! — разсмя се Настя, толкова нелепо й се стори това предположение.
— Какво тогава?
— Ще се постарая да ви обясня, макар да не съм сигурна, че ще излезе нещо разбираемо. Самата аз почти не го разбирам. Стана ми трудно да общувам с хората. Дори със съпруга си не мога да разговарям и това го оскърбява.
— Трудно ви е да излагате мислите си, така ли? Думи ли не ви достигат?
— С думите всичко е наред. Мога да формулирам и изложа всяка мисъл, ако това имате предвид. Но не желая. Напада ме някакво вцепенение, разбирате ли? Сякаш някой е поставил пред мен бариера и аз не мога да я прекрача.
— Откога започна това? Или така е било винаги?
— Не, започна през зимата, през февруари.
— След някакви събития ли?
— Да.
— Ще трябва да ми разкажете за тях.
— Естествено… Вижте, Борис Михайлович, знам, че трябва да разкажа за тях на мъжа си, за да си върна доверието му, но не мога да си го наложа. Ето това е лошото. Той вижда, че нещо става с мен, че съм станала вяла и раздразнителна, избягвам да разговарям и изобщо да общувам, но не разбира каква е причината. А аз не мога да събера сили да му обясня.
— Защо? Срам ли ви е? Това нещо позорно ли е? Съпружеска изневяра ли?
— Не. Свързано е с работата ми. В хода на разкриването на едно престъпление открих улики, според които с престъплението е свързан мой близък човек. Вторият ми баща, който ме възпита и напълно замести истинския. Веднага повярвах във вината му и оттогава животът ми се превърна в кошмар. А после се разбра, че уликата се е появила случайно и баща ми няма никакво отношение към престъплението. Това е всичко.
— И оттогава изпитвате затруднения в общуването, така ли?
— Да, оттогава. Повече от два месеца.
— Затруднявате се да общувате с всички или само с определени хора?
Настя се замисли. Въпросът й хареса. Наистина общува с хора, свързани с делата, ето например с Готовчиц, нормално разговаря и с Дима Захаров, и с Уланов. Да, с много хора. Виж, с колегите й от службата нещата бяха по-зле. Да не говорим за Льоша, за родителите й. Излиза, че общуването с чужди хора не я плаши. Дори е странно защо тя сама не се бе сетила за това, преди психоаналитикът да я попита.
— Прав сте — вдигна тя очи към Готовчиц, — колкото по-близък ми е човекът, толкова ми е по-трудно. Но защо е така?
— Хайде да помислим заедно — каза с готовност Борис Михайлович.
Настя виждаше, че разговорът му доставя удоволствие, същото, каквото изпитваше и тя, решавайки поредната логическа задача. Човекът си обича работата и я върши с наслада дори когато му е черно на душата. Какво пък, несъмнено заслужава пълно уважение и спокойно може да бъде препоръчан за работата, за която й бе говорил Заточни.
Готовчиц задаваше много въпроси, накара Настя да разкаже подробности за отношенията си с втория си баща и с майка си, разпита я за мъжа й.
— Е, Анастасия Павловна — обобщи той накрая, — да направим заключението. Попаднали сте в типична клопка, в която се озовават хиляди, ако не и милиони хора. Нали знаете: когато неприятностите се случват с други, ние можем да погледнем ситуацията отстрани и да намерим изхода леко и безболезнено. Но щом нещо такова се стоварва върху нас, не можем да се справим. Сега, когато е минало толкова време, вие прекрасно виждате, че не сте имали кой знае какви основания да подозирате втория си баща, нали така? Току-що обсъдихме това. Но вие, кой знае защо, сте повярвали, че той е предател. Повярвали сте отведнъж и безрезервно. И сега се измъчвате, срамувате се от това. Срам ви е, задето сте се объркали, задето не сте успели да обмислите ситуацията хладнокръвно, прибързали сте да направите извода и веднага сте повярвали в него. Това се случва с всички, трудно е да се намери човек, който нито веднъж в живота си не е допускал такава грешка. Така че няма защо да се срамувате. Какво е станало по-нататък? Две неща. Първо, вие сте изгубили вярата си в професионалните си способности, когато сте разбрали, че сте сгрешили. Второ, инстинктивно сте започнали да отбягвате общуването с близки хора, понеже подсъзнателно сте се опасявали да не би ситуацията да се повтори. Страхувате се, че някой от тях неволно може да ви накара да си мислите лоши неща за него. И още повече — да не допуснете отново същата грешка и да повярвате на подозренията си. Стараете се да се дистанцирате от близките си, та в случай че ситуацията се повтори, да не го преживеете толкова болезнено. С други думи — именно у близките си виждате източник на опасност и се опитвате максимално да ограничите контактите си с тях, защото именно близък човек — вашият втори баща — ви е накарал да страдате. Но не по своя воля, не поради зъл умисъл, а вследствие на ваша грешка. Вие се мразите за това, но същевременно продължавате да се боите от своите близки. И не се опитвайте да намерите логика в тези страхове, те са ирационални — като почти всеки страх. Разкъсват ви две разнопосочни чувства: от една страна, срамувате се от грешката си, от друга — страхувате се от повторение. И това някак ви блокира, не ви позволява нормално да общувате с близките си.