— Е, какво ще кажете, Борис Михайлович? — настойчиво повтори Настя.
— Вие… Ние с вас изяснихме… тоест вие изяснихте, че са ме следили хората, наети от Юля. Но имаше още двама, по-рано. За тях нищо не ми казахте. Знаете ли кои са те? Защо вървяха по петите ми?
«Знам — помисли си Настя. — Но вие, Борис Михайлович, не бива да го знаете. Ако Заточни искаше да ви разкрия това, щеше да ми го подскаже.»
— Струва ми се, че грешите — успокои го тя. — Просто ви се е сторило. Кажете ми: как се борите със своя страх? И защо му позволявате да ви управлява, след като толкова добре разбирате всичко?
— Защо ли? — Той премести върху нея болните си очи. — Ами по същата причина, поради която и вие сте допуснали своята грешка. Мога да се боря с вашите страхове. Но със своите не мога. Страхът е ирационален… Впрочем аз май вече ви го казах. Когато ме гледате, намирате един милион логични обяснения и не разбирате защо се страхувам толкова. Струва ви се, че на мое място не бихте се уплашили. По същия начин и аз, като слушам вашата история, си мисля, че на ваше място никога не бих направил такава грешка, камо ли толкова да страдам заради нея. Но всеки от нас за съжаление е на своето си място и от него нашите нещастия и проблеми далеч не изглеждат, както отстрани.
— Може би трябва да се обърнете към специалист? — предположи Настя.
Изведнъж тя изпита остра жал към този човек, който всъщност нямаше никаква вина, освен че притежаваше добра памет и наблюдателност. Препоръчали са го като грамотен специалист, Министерството на вътрешните работи е направило обичайната рутинна проверка — е, може би по-внимателна, отколкото в други случаи, защото става дума за много отговорна длъжност, — но такива проверки се правят с хиляди. В процедурата е влизало и външно наблюдение и Готовчиц е имал нещастието да забележи агентите. Това е цялата му вина. А той просто полудява от страх, горкият. И тя не може да му каже. Принудена е да мълчи и да гледа как той се измъчва. По дяволите, кога най-сетне в милицията ще заработят достатъчен брой добри професионалисти, за да не осакатяват човешката психика за нищо?
— Към специалист ли? — не разбра Готовчиц. — Към какъв специалист?
— Към такъв като вас. Към психоаналитик.
— О, не! — отсече той припряно, сякаш самата мисъл му се видя кощунствена. Сетне повтори малко по-спокойно, сякаш уплашен и засрамен от собствения си порив. — Не, естествено…
— Но защо?
— Бих могъл да го направя само ако сред тези специалисти имах близък приятел, на когото мога да се доверя напълно. Но нямам такъв, защото и между нас кипи конкуренция, както навсякъде. И аз не мога да допусна за мен да се говори, че имам проблеми, с които не мога да се справя. Вие ще отидете ли да се лекувате при дерматолог, който целият е покрит с язви и циреи?
— Няма да отида — съгласи се Настя.
Тя остана у Готовчиц почти три часа. През това време той на два пъти я нагости с чай, при което смутено се извиняваше, че няма нищо към чая, дори лимон. Настя разбра, че той отдавна не е излизал от къщи, не е прескачал дори до магазина.
«Гледай ти колко се страхува! — мислеше си тя по пътя към «Петровка». — Току-виж, умрял от глад. Но няма да излезе от къщи. И какво да кажа сега на Заточни? От една страна, приличен човек и очевидно добър специалист. Веднага разбра правилно проблема ми. Слушах го и се съгласявах с всичко, което ми говореше. Вярно, не ми каза нищо ново. Слава богу, още имам мозък и достатъчно воля сама да се справя с проблемите си и да си призная неприятната истина, но фактът, че Готовчиц схвана всичко от раз, говори в негова полза. Но, от друга страна, как ще може да работи в министерството? Ами че там е пълно с взривоопасна информация, току-виж, някои започнали да го притискат, за да я получат. Сигурно и самият Готовчиц още не знае, че възнамеряват да го поканят за тази работа. И правилно. Какъв е смисълът да каниш човека, да му обещаваш длъжност, а после, след проверката, да му я откажеш? По-добре първо да го проверят, а после да му предложат, ако е подходящ. Но колко ми дожаля за него! Така ми се искаше да му кажа за агентите, които са го следили… Ала не биваше. Едва сега разбирам колко трудно му е било на Заточни тогава, през зимата. Виждал е, че ми е тежко, но не е можел да ми помогне, защото е трябвало да мълчи, за да не провали комбинацията. Май не биваше така да се озлобявам срещу му. И на него не му е било лесно. Добре, засега ще почакаме с изводите за господин Готовчиц. Разбрахме се, че той ще се опита да ми помогне, ще ходя при него веднъж седмично. Естествено не очаквам никаква помощ от него, сама ще се справя. След днешния ни разговор някак ми поолекна. Но трябва да го наблюдавам известно време, за да не сбъркам с преценката си, инак ще ми бъде неудобно пред Иван. Нали той разчита на мнението ми… По дяволите, пак се страхувам да не сбъркам! А, не, тая няма да я бъде! Знам откъде е този страх, знам защо се появи, но аз не съм станала по-глупава напоследък, същата съм като преди. И щом по-рано бях сигурна в преценките си, защо сега трябва да се съмнявам в тях? Не бива. Не бива да се съмнявам… Не бива да се страхувам…»