Вика прие изненадващо спокойно съобщението ми, че възнамерявам да се разведа с нея и да я напусна, като й оставя цялото имущество и спестяванията ни. Все пак браво на нея, прекрасно се владее, дори сянка на радост не се мярна по лицето й. Мълчаливо сви рамене, завъртя пръст около слепоочието си, което означаваше «луд човек!», и отиде в другата стая. След известно време се появи, облечена в строг делови костюм. И отново миризмата на парфюма й болезнено преряза обонянието ми. Колко е гаден! Как е могъл да ми харесва по-рано?
— Решението ти окончателно ли е? — попита тя, като ме гледаше сериозно.
— Не подлежи на обсъждане! — весело потвърдих аз, изпитвайки невероятно облекчение от това, че бях излязъл от кризата и бях намерил начин да се измъкна от ситуацията, която ми изглеждаше безизходна.
— Не искаш ли да ми обясниш?
— Не искам.
— Тогава обличай се.
— Защо?
— Ще отидем в гражданското да подадем заявление. Няма да протакаме, щом си решил.
Бърза, мерзавката! Преструва се, че се примирява с решението ми, а всъщност сигурно вътрешно пее от радост. Че как иначе — спасих я от убийство, не я оставих да си сложи грях на душата.
Излязохме и тръгнахме към гражданското, което се намираше на три преки от нашия блок. Слънцето сияеше, дърветата се бяха покрили със светлозелени листа, покрай нас минаваха красиви момичета с миниполи и животът ми се стори прекрасен. Сякаш се бях родил отново. Виж ти, колко време бях крачещ труп, който на нищо не можеше да се зарадва, който не градеше планове нито за утрешния ден, нито дори за вечерта, а днес отново съм жив и си възвръщам способността да се усмихвам. Колко е хубаво, че имах късмета да се запозная с Лутов! Ако не беше той, щях да седя със скръстени ръце и да се чувствам като жертвен агнец. Странно е, но за Вика бях готов да пожертвам всичко, защото разбирах колко много е пожертвала тя самата за мен. И колко е изтърпяла през всичките години живот с майка ми. Честно казано, ако не беше тя, никога нямаше да стана това, което съм, защото единствено заради нея — заради Вика — се насилвах в «Лице без грим», за да й осигуря поне след четирийсетте достойно съществуване. Много я обичах и бях готов на всичко заради нея. За самия себе си не бих правил нищо, така и щях да си седя край лудата си майка, печелейки жалки грошове. В определен смисъл Вика имаше право да претендира за всичките ми пари, по-точно за нашите пари, тъй като ако не беше до мен, тях нямаше да ги има. Интересно — дали тя разбира това така, както го разбирам и аз? Сигурно не. Винаги е била деликатна и никога не е правила сметки кой на кого какво дължи. Впрочем кой знае каква е станала сега, когато си е хванала любовник…
В гражданското оставих Вика в коридора и веднага влязох в кабинета на завеждащата.
— Казвам се Уланов — представих се аз.
Тя ме погледна с недоумение, сбърчила чело, после въздъхна.
— А, да, обадиха ми се за вас. Със съпругата си ли дойдохте или сам?
— Със съпругата, тя е в коридора.
— Добре, почакайте един момент. — Завеждащата вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. — Маша? Ела при мен. Да, сега.
Ослепително младичката Маша дотича в кабинета и ме дари със слънчевата си усмивка.
— Ах, здравейте — изчурулика тя още от прага, — гледала съм ви по телевизията.
— Това е прекрасно! — сухо я сряза завеждащата. — Господин Уланов иска да разтрогне брака си. Приеми заявлението му и до утре свидетелството да е готово.
— Но как… — подзе момичето, което очевидно бе свикнало строго да спазва инструкциите, според които от подаването на заявлението за развод до оформянето на документите трябва да мине доста време.
— Утре! — твърдо повтори жената и се обърна към мен: — Идете с Маша, тя ще оформи всичко.
Двамата с Вика попълнихме съответните бланки.
— Елате утре след пет — изчурулика отново Маша, загледана в мен като в икона. — Не забравяйте паспортите си, ще трябва да им сложа печат.
Мълчаливо кимнах и си казах утре да не забравя да купя за девойчето цветя и кутия бонбони.