— Колко са се променили нещата! — забеляза Вика, когато излязохме.
— Какво имаш предвид?
— Бързото оформяне на развода. По-рано трябваше да се чака три месеца.
— И сега трябва да се чака. Дадох подкуп на завеждащата.
— Значи затова влезе при нея?
— Естествено — излъгах аз.
Нали не можех да обяснявам на Вика за Лутов. Той специално ме бе попитал в кой район на града живея и къде се намира гражданското и бе обещал да организира «обаждане за съдействие». Какво пък, изпълнил бе обещанието си, стабилен човек, това ме радваше. Впрочем днес всичко ме радваше. Отново бях жив.
Вика мълча известно време, сякаш обмисляше нещо.
— За къде си се разбързал, Саша? — попита най-сетне. — Имаш друга жена и бързаш да се ожениш колкото може по-скоро ли?
Каква хитруша, а?! Тя, а не аз, има подобни намерения, тя, а не аз, е решила да се сдобие с нов съпруг. Кой знае защо, в този момент забелязал колко грозно се движи Вика. Едното рамо по-високо от другото, тежка походка. Но защо ли по-рано това не ме впечатляваше? А може и да го е нямало, просто тя остарява.
— Да, имам друга жена! — отсякох. — И тя чака дете. Затова трябва да получа развод колкото може по-скоро и да регистрирам брака си с нея.
— Ти много се промени напоследък — тъжно въздъхна Вика. — Сега разбирам защо. Стана злобен и раздразнителен, откъсна се от старите ни приятели. Саша, та аз не съм глупачка или истеричка, всичко можеше да се реши по човешки. Сега малко бракове се удържат до дълбока старост, всичко бих разбрала. Естествено — любов, че и бременност… Щях да те разбера, Саша. Защо трябваше да ме обиждаш? Превърна живота ми в ад. Страхувах се, че си полудял. Срамувах се пред приятелите ни, които ти нагрубяваше и подвеждаше, като не изпълняваше обещанията си.
Слушах думите й и чувах съвсем друго. «Защо веднага не ми каза, че обичаш друга жена и искаш да ме напуснеш, без да делим имуществото си? Нямаше да търся килър и нямаше да се въвличам в целия този кошмар, всичко щеше да стане лесно и просто. Животът ми се превърна в ад, защото всеки миг чаках най-сетне да те убият и се боях, че нищо няма да излезе. Че ще останеш жив, а аз ще вляза в затвора. През цялото време живеех в стрес. Щях да те пусна без нито един упрек, без сълзи и скандали. Да знаеше само колко лесно щеше да ти бъде да се разведеш с мен! Но ти протакаше, криеше, както впрочем постъпват всички мъже. Огромното мнозинство жени на този свят внезапно научават, че любимите им съпрузи вече имат големи извънбрачни деца. Вие никак не обичате да се развеждате и се държите за старите бракове, докато не ви стиснат за гърлото. Твоята нова жена явно е успяла да го направи.»
— Нека не обсъждаме това — отвърнах равнодушно. — Стореното — сторено. Радвам се, че го прие спокойно, прави ти чест.
В хладно мълчание стигнахме до вкъщи. Вика се качи в апартамента, а аз изкарах колата от «сандъка», наподобяващ гараж, и потеглих към мама. Предстоеше ми да се обяснявам и с нея. И това не беше лесна задача.
В маминото жилище се долавяше застаряла миризма на хлор. През дългите години бях свикнал с нея. Една от проявите на нейната лудост беше маниакалният й стремеж към чистота, в който нямаше да има нищо съмнително, ако не беше твърдата й убеденост, че единственото дезинфекциращо средство на света е хлорът. Мама се изхитряше да открива в магазините именно онези почистващи и перилни препарати, които съдържат в себе си този забележителен компонент и излъчват съответния «аромат». По цели дни, от сутрин до вечер тя се занимаваше с чистене. Докато живеехме заедно, всеки ден с ужас очаквах някой от нас рано или късно да се отрови, защото мама ще забрави да изплакне от чиниите хлорирания препарат. Е, кажете, нима може в такова жилище да се ражда дете?
Извадих късмет. Когато пристигнах, тя беше почти нормална. Така да се каже — в ремисия. Това ми даваше шанс да постигна поне някакво разбиране. Целунах я, после извадих продуктите от чантите, изпих си чая от чашата, която лъхаше подозрително на толкова познатия мирис, и пристъпих към най-важното.
— Мамо, ти вече не можеш да живееш сама — започнах аз.
— Но нали вие ме напуснахте! — капризно възрази тя. Впрочем истината си беше такава.
— Дори да не бяхме те напуснали, пак щеше да е същото. Ние с Вика по цели дни сме на работа, а ти си сама. Вече не си на възраст, когато можеш да живееш отделно, без чужда помощ.
— Искаш да ме затвориш в зандан ли! — възкликна тя. — Аз съм в тежест на всички ви, искате по-бързо да се отървете от мен и да получите този апартамент. Всичко знам, Саша, не можеш да ме измамиш. Но да не си посмял да си го помислиш!