— Казваш, че ти трябват пари ли? — продължи тя. — Имал си да връщаш дългове? А с какви пари, ако мога да попитам, смяташ да ми наемеш помощничка?
— Тя ще работи безплатно, срещу жилище. Ще живее тук, с теб, в този апартамент. Завещаваш й апартамента и срещу това тя ще ти помага.
— Да бе! Тя ще ми помага колкото може по-скоро да отида на онзи свят. Мигар не знам! Слава богу, още не съм изкукуригала.
— Добре, щом се страхуваш от недобросъвестна помощничка, можем да продадем апартамента и с тези пари да живееш в много добър интернат за възрастни, където за теб ще се грижат прекрасно и няма да ти е скучно и самотно. Може би дори ще срещнеш човек, за когото да се омъжиш. Такива неща се случват много често. Поне там няма защо да се опасяваш, че някой ти желае смъртта.
— Дума да не става! — отсече майка ми. — Там всичко е потънало в мръсотия. Нали не мога всеки ден със собствените си ръце да мия смрадливия приют.
Ясно, с добро не можех да я придумам. Всъщност не беше и нужно да я придумвам, достатъчно беше да оформя документите за обявяването й за недееспособна и за моето попечителство над нея, след което бих могъл спокойно да решавам всички въпроси без нейното съгласие. Да продам апартамента, понеже, слава богу, беше приватизиран, и да платя за интерната. Но ужасно не ми се искаше да го правя. Някак не беше по човешки… Щеше ми се мама да осъзнае ситуацията и да се съгласи с мен, та утре да не говори под път и над път, че синът й я е обрал, изхвърлил я е от жилището й и я е изритал в интернат.
Тя сякаш прочете мислите ми.
— Мислила ли съм, че ще доживея до този страшен ден? Родният ми син иска да ме изхвърли от собствения ми апартамент, да ме остави на улицата! И то само защото не може да се справи с оная уличница — жена си, която му слага рога. Ти си безволево глупаво същество — насочи тя към мен показалец, — баща ти щеше да се ужаси, ако научеше какъв идиот е синът му. Толкова сили вложи в образованието ти, толкова се гордееше с теб, когато беше малък. Какво щастие, че не вижда в какво си се превърнал! Целият ти мозък е отишъл там, където ти е дюкянът, мислиш само как да заслужиш одобрението на твоята проститутка, та да ти бута поне веднъж в месеца. Срамувам се, че имам такъв син. Махай се оттук!
Мълчаливо излязох в антрето и започнах да си обличам якето. Майка ми остана в хола и дори не опита да ме изпрати. Когато отворих входната врата и направих крачка към стълбищната площадка, ме настигна пронизителният й глас:
— Ти си мъртъв! За мен вече си мъртъв! Смятай, че си покойник!
Хукнах надолу по стълбището, без да дочакам асансьора. Разбира се, такива крясъци не бива да се вземат на сериозно. Тя е луда, болна възрастна жена и естествено не ми желае смъртта, та нали съм единственият й син. Просто не осъзнава какво върши и какво говори и аз нямам право да й се сърдя. Но с някакво десето чувство разбирах, че думите й не са предизвикани от злоба и раздразнение. Това беше същото онова ясновидство, което се среща у лудите. Права е, наистина съм мъртъв. Вярно, през последните дни оживях, но нали бях покойник доста дълго и това не може да не е оставило следа. А ако изобщо не е там работата? Ако лудата ми майка усеща, че ме дебне килър? Нима Вика не е отменила поръчката? Но защо, защо? Та нали утре ще си получим свидетелството за развода и тя ще бъде свободна и богата.
Господи, каква идиотщина! Уланов, ти ли си това? Я се стегни и прояви хладнокръвие! Какво, опитваш се да анализираш поведението на жена си въз основа на крясъците на лудата си майка? Хайде де, намерил си и ти извора на вселенската мъдрост. Така може да идеш и в милицията да обвиниш корумпираните членове на правителството, дето били вземали подкупи срещу сключени договори за доставка на екологично вредни почистващи препарати. Защо не? Нали майка ти постоянно говори за тях, защо да не повярваш в ясновидството й и по този въпрос?
Поолекна ми. Така де, какви си ги измислям? Какво ти ясновидство? Фактът, че днес майка ми се разкрещя за изневерите на Вика, просто съвпадна с момента, но ако си припомня по-добре, тя винаги го е говорила. През всичките години на брака ми с Вика бяхме принудени да слушаме безкрайните й речи по този повод. А остротата на намеците й варираше според състоянието на психическото й здраве. Когато майка ми беше по-спокойна, изказванията й бяха просто оскърбителни, като днес например, но ако болестта й се изостреше — а тези кризи траеха обикновено от няколко дни до две-три седмици, — тогава приказките й по адрес на Вика ставаха толкова нецензурни, че от тях би се изчервил и хамалин. А Вика стоически търпеше всичко това, че и мен успокояваше, уговаряше ме да не се сърдя на майка си, защото тя е болна и не знае какви ги върши. Горкото ми момиче… Нека получи това, което иска. В края на краищата заслужила си го е.