С колата стигнах до най-близката станция на метрото и влязох във фоайето да потърся телефонен автомат, от който можех да се обадя с карта. Не понасям автоматите, които работят с жетони, вечно са неизправни и ги гълтат, но не свързват, а освен това през кратки паузи запищяват застрашително, настоявайки за поредната добавка. Намерих телефон и се обадих на Лутов.
— Ходихте ли в гражданското? — попита той.
— Да, всичко е наред, благодаря за ходатайството. Утре свидетелството ще бъде готово.
— Е, много добре. А как е майка ви?
— С мама е по-трудно. Прие на нож всички мои предложения и категорично отказа. Сигурно ще трябва да действам чрез съда и «Социални грижи», но това е голяма врътня!
— Александър Юриевич, няма неразрешими проблеми — разсмя се в отговор Лутов. — В случая вие сте напълно в правото си. Щом майка ви наистина страда от психично заболяване и има инвалидност, вие сте в правото си да поставите пред съда въпроса за признаването й за недееспособна. Никога не биха отхвърлили иска ви, защото всичко ще бъде строго според закона. Друг е въпросът, че наистина се получава протакане. Затова ако бързате, аз мога да ви предложа помощта си. Ако пък не бързате, помощта ми не ви е нужна, защото, повтарям, основанията за иска ви са законни.
— Спешно е! — казах.
Наистина беше така. Животът, в който се лутах над четирийсет години, в който веднъж вече бях станал мъртвец, беше непоносим за мен. Не можех да живея край Вика, знаейки, че тя ми изневерява и иска да ме убие, раздразнен от вида й и от миризмата на парфюма й. След посещението си в гражданското вече не бяхме мъж и жена и аз не разбирах как сега ще можем да живеем в един апартамент. А нямаше къде другаде да отида. Нали вече не можех да стъпя при майка ми! Днешната сцена ми беше предостатъчна. Нямаше как да се занимавам с телевизионната програма, защото не умеех да правя пари като Витя Андреев, а мисълта да привличам реклама за сметка на унижаването и оскърбяването на, общо взето, свестни хора ме отвращаваше. Исках да отида при Лутов колкото може по-скоро. Той ми изглеждаше като солидна стряха, под която няма да ме споходи нито една неприятност.
— Добре, ще видя какво мога да направя — отговори Лутов. — Разбира се, едва ли ще успея да ви помогна за оформянето на документите толкова бързо, колкото стана с развода.
— Разбирам.
— Обадете ми се утре сутринта, ще ви кажа къде да отидете и към кого да се обърнете.
— Благодаря — топло му се усмихнах аз, макар и той да не ме виждаше. — Наистина не знам какво щях да правя без вас. Сигурно щях да умра.
— Е де, не преувеличавайте. Всичко хубаво, до утре.
Но аз не преувеличавах. Лутов и представа си нямаше до каква степен думите ми бяха точни.
10.
Татяна Григориевна Образцова лесно вземаше решенията си. Естествено съмненията не й бяха чужди, но тя бързо преодоляваше излишните колебания. Годините следствена работа, в продължение на които бе пращала в съда не само дребни мошеници и жалки идиоти, но и истински акули на сенчестия бизнес, я бяха направили корава и дръзка. За разлика от Настя Каменская, тя не се страхуваше почти от нищо в този живот. Ето защо тя не се колебаеше дълго, ако проблемът не беше, според собствения й израз, витален и евентуално неправилно решение не заплашваше ничий живот.
Делото за убийството на магьосницата Инеса беше непростимо занемарено и за това беше виновна само тя, Татяна. Е, може би и обективните условия, които просто не позволяваха добросъвестно и внимателно да се занимава с всичките осемнайсет дела, възложени й за производство. Оставаше малко време до излизането й в отпуск по майчинство и единственият й шанс поне малко да помръдне разследването от мъртвата точка беше разговорът с професор Готовчиц. В отделението му преди няколко години Ина Пашкова бе изкарала стажа си. Друг шанс беше Александър Уланов, който, кой знае защо, посещаваше жилището на една от клиентките на Инеса — гражданката Валентина Петровна Лутова. Естествено Татяна не очакваше никакви откровения от Уланов, но чрез него можеше да се доближи до Лутова или поне да научи нещо повече за нея. Дългогодишният опит не позволяваше на Образцова да се надява, че като дръпне конеца «Лутова — Уланов», непременно ще измъкне нещо. Всички хора са свързани помежду си и няма нищо необичайно двама души, живеещи в един град, да се окажат познати. Хайде де, какво престъпно има в това! Кой е Уланов? Водещ на телевизионна програма, красив, самоуверен, с доста нахално поведение. Коя е Лутова? Според сведението, предоставено от оперативните работници — възпитателка в детска градина. Какво е общото помежду им? Може да е всякакво, включително любовна връзка или нежно приятелство от ученическите години. Нима това е повод да подозираме и двамата в някакво участие в убийството на магьосницата? Не, разбира се, не е повод. В този случай интуицията нищо не подсказваше на Татяна, но й беше ужасно съвестно за проточеното дело, чувстваше се неудобно пред самата себе си. Напоследък прекалено се бе потопила в мислите си за бъдещото хлапе и всичко останало понякога й изглеждаше второстепенно и лишено от какъвто и да било смисъл. Ала това се отрази на работата й…