Сега обаче той остана насаме със страха си. Какъв ти страх, то си беше чист ужас! Синът им — Мишенка — беше в Англия, Юля го прати там да учи, понеже, слава богу, момчето владееше английския език като роден, беше го учил от съвсем мъничък. Миша живееше в семейството на една втора братовчедка на Юля, която преди много години се бе омъжила за англичанин и бе останала постоянно в Лондон. Готовчиц не извика сина си за погребението, и то не заради разходите по пътуването, не, пари имаше, а защото децата не обичат мъката. Едно е хлапето да е тук, в Москва, и до него да има близък човек и изобщо ситуацията да може да се управлява някак, и съвсем друго — десетгодишно дете да прелети само през цяла Европа за погребението на майка си. Братовчедката на Юля нямаше да дойде, такива разходи не й бяха по джоба, само щеше да закара Миша до летището, а после той щеше да остане сам, самотен и объркан, с огромната мъка, която малкото сърчице трудно може да понесе. Не, по-добре да остане в Лондон, по-далеч от ковчега, венците, траурните речи и сълзите.
Мишенка беше далеч, Юля вече я нямаше, но съществуваше празният просторен апартамент, изпълнен със страх. Борис Михайлович се боеше да отговаря на телефона и се обливаше в студена пот, когато се звъннеше на вратата. Но нямаше как да не вдига слушалката, защото се водеше следствие по делото за убийството на Юля, така че служители от милицията можеха да го потърсят всеки момент. И той се радваше, когато те идваха вкъщи, понеже това му даваше възможност поне за малко да изключи телефона, да не говорим, че го избавяше от необходимостта да излиза. След погребението на Юля той нито веднъж не бе се показвал от къщи. Отдавна нямаше хляб, и захарта се бе свършила, а и другите продукти бяха на свършване. Трябваше да мисли какво ще прави по-нататък, но нямаше сили. Страхът го бе парализирал, не го оставяше да мисли, камо ли да предприеме нещо. Готовчиц живваше само когато при него идваше следователят Гмиря или онова момиче от криминалния отдел — Каменская. От тях не се страхуваше, защото определено знаеше, че не той бе убил жена си, и можеше спокойно да отговаря на въпросите им. Следователят Гмиря наистина беше педант, изслушваше отговорите му, записваше си, но по физиономията му личеше, че не вярва на нито една негова дума. Ами да не вярва, само да не го вика в своя кабинет. А момичето от «Петровка», Анастасия, беше забавна личност. И дори някак трогателна. Гледа съчувствено, кима, вярва на всичко, споделя свои проблеми. Гледай ти, и милиционерите страдали от неврози. Впрочем то не е за чудене, я каква им е работата! С момичето той май се справи добре, сега тя при случай ще спомене където трябва, че професор Готовчиц е специалист от суперкласа и още една теглилка ще натежи на кантара, на който се претеглят всички за и против неговото назначаване в Министерството на вътрешните работи. А на него много му се иска да получи тази длъжност. Много. Племенницата на важен човек от министерството каза на Готовчиц, че името му е в списъците на кандидатите и остава само да чака.
Сега ще дойде някаква друга следователка — Образцова. Не е за чудене, Юля все пак беше депутат в Държавната дума, вероятно много хора работят върху разкриването на престъплението. А може тоя Гмиря да е отстранен от делото, защото не е постигнал резултат, и работата да е възложена на друг следовател. Слава богу, може да изключи телефона и да не го включва чак до утре сутринта. Ако някой го търси, Образцова после ще потвърди, че си е бил вкъщи, никъде не се е отлъчвал и не се е опитвал да се скрие от следствените органи.
Трябва да поразтреби малко… Готовчиц взе парцала с намерението да избърше праха от мебелите, но веднага почувства, че няма сили и се отпусна на дивана. Нищо не му се прави, за нищо няма сили. По дяволите прахта, няма да чисти! Ама било неудобно пред гостенката. Че какво неудобно има, след като човекът е погребал жена си? Всичко му е простено — и празният хладилник, и неразтребеният апартамент.
Когато на вратата се позвъни, той замря от ужас, дълго не можа да помръдне. «Върви да отвориш — казваше си Борис Михайлович, — това е следователката, нали тя се обади и предупреди, че ще дойде към четири и половина. Сега е пет без двайсет и пет, определено е тя. Дори да не е, всеки момент ще дойде и нищо няма да могат да ти сторят. Върви де, отвори! Представи си обаче, че не е тя?»