Всеки път, когато отиваше към входната врата, Готовчиц мислено се прощаваше с живота. И сега, замижавайки, излезе в антрето с подкосени крака. На вратата нямаше шпионка, все се канеха да сложат, но така и не опряха до нея.
— Кой е? — попита той, без да чува собственото си гъгнене.
— Образцова — чу се в отговор женски глас.
Пръстите му трудно се справяха с ключалката. Най-сетне вратата се отвори. На прага бе застанала дебела жена с подпухнало лице и уморени очи.
— Здравейте, Борис Михайлович! — поздрави тя. — Може ли да вляза?
— Влезте.
Той се отмести и даде път на дебеланата. Като я гледаше как тромаво се движи, събличайки широкия си шлифер, Готовчиц се изненада, че и следователите могат да бъдат непохватни. Не корави педантични мъже като Гмиря, а ей такива лелки — тромави и непохватни, с нездрав цвят на лицето и безразличие в очите. На такава каквото и да й приказваш, ще повярва, изобщо не й дреме за работата, само й дай да си стигне вкъщи и да застане пред печката. Сигурно поне три деца сноват наоколо й, направи сметка Готовчиц, прекалено е дебела, а фигурата й е като на онези майки, дето с всяко ново раждане слагат отгоре си по десет килограма. А и мъжът й сигурно е като нея, за да нахраниш такъв човек, се иска цял ден готвене.
— Ще имате ли нещо против да седнем в кухнята? — попита той.
Кухнята беше относително малка и Готовчиц някак успяваше да поддържа реда в нея. Срам го беше да покани следователката в прашния, неразтребен хол.
— Разбира се, щом там ви е по-удобно — съгласи се Образцова.
Тя се настани до кухненската маса, отвори чантата си, извади от нея папка, а от папката — бланка за протокол.
— Казвам се Татяна Григориевна — съобщи тя, без да поглежда Готовчиц. — Ще бъдете ли така любезен да си донесете паспорта?
Той мълчаливо й подаде паспорта, който държеше тук, в кухнята, в едно от чекмеджетата. Гмиря беше идвал три пъти и всеки път му го бе искал. Борис Михайлович не разбираше защо е нужно това, но за всеки случай държеше паспорта си тук, за да му е под ръка, щом милиционерските порядки са такива.
— А къде е моят адаш? — попита той.
— Кого имате предвид? — отвърна с въпрос Образцова, без да вдига глава, докато бързо преписваше данните в бланката за протокола.
— Следователя Гмиря, Борис Виталиевич Гмиря.
— Не знам. Сигурно е на работа. Трябва ли ви?
— Не, просто… Помислих си, че щом вие дойдохте вместо него, може да се е разболял или да е излязъл в отпуск, или да са го отстранили от делото.
— А защо си помислихте, че съм дошла вместо него? Аз съм отделно.
Той не можа да схване какво му каза тя, затова продължи да разпитва:
— И вие ли се занимавате с убийството на жена ми?
— Не. Аз не се занимавам с убийството на жена ви.
Тя най-сетне приключи с преписването и вдигна поглед към Готовчиц. Очите й бяха сиви и спокойни и в тях, кой знае защо, я нямаше умората, която Борис Михайлович бе забелязал при влизането на Образцова в апартамента.
— Ами… с какво тогава? Защо дойдохте?
— Аз се занимавам с друго убийство. Борис Михайлович, спомняте ли си Ина Пашкова? Тя е била лекарка, стажувала е в клиниката, където сте работили. Преди шест години.
В главата му зашумя, пред очите му заплуваха червени кръгове. Ето на, започна се. Но как? Защо?
«Ясно — помисли си Татяна, — имали са връзка и Ина е правила аборт от него. Виж ти каква реакция! Човек не променя така израза на лицето си, когато си спомня за обикновен стажант-лекар.»
— Пашкова ли? Да, спомням си… Едно красиво момиче, нали?
— Вероятно — сдържано отговори Татяна. — Не знам, не съм я виждала преди шест години. Разкажете ми всичко, което си спомняте за нея.
— Защо, какво се е случило? Замесена ли е в нещо? Малко неща си спомням, лекарка като лекарка, те се сменят всяка година…
— Борис Михайлович, а дамите на сърцето ви също ли се сменят всяка година?
— Какво общо има… Как смеете!
Тя виждаше, че Готовчиц трудно се владее и мислено се усмихна. От какво толкова го е страх? Е, имал е връзка с младото красиво момиче, но това е било отдавна. Ако беше жива жена му — ясно, би имал какво да крие, но сега… Може би отрича по инерция, автоматично? Добил е навика да пази в тайна похожденията си и сега не може да свикне с мисълта, че това вече не е задължително.
— Смея да питам за много работи — каза тя. — Защото съм следовател и водя дело за убийството на Ина Пашкова.
— Как за убийството? — прекъснал Готовчиц. — Да не би да е умряла?