— А после? Какво стана, когато стажът й свърши?
— После ли? — Той сви рамене. — Не знам. Разделихме се и повече не сме се виждали.
— Нито веднъж ли?
— Нито веднъж! — отсече Готовчиц. — Вече ви споменах, че подобни връзки приключват със съвместната работа.
— И вие не знаете каква е била съдбата й по-нататък?
— Не. А от какво е умряла?
— От загуба на кръв. Изтезавали са я, дълго и жестоко, а после са я зарязали. Лежала е полужива в апартамента си почти цяло денонощие.
— Сама ли е живеела?
— Да.
— Ужасно.
Той притвори очи, сякаш се опитваше да си представи тази картина: израненото, обляно в кръв тяло на младата жена. Татяна издържа една деликатна пауза, съобразявайки се с чувствата му. Все пак някога му е била любовница.
— Борис Михайлович, по времето, когато бяхте близки, Ина споменавала ли е за някакви свои приятели? Може би ви е запознавала с някого?
— Тя нямаше приятели. Беше невероятно затворена и необщителна.
— И защо ви учудваше това?
— Ами нали разбирате… Младите красавици винаги са в центъра на вниманието, заобиколени са от почитатели, ходят по дискотеки или на други места, не знам… Самата им външност налага и диктува определен стил на живот. А Ина изобщо не беше такава. Тя сякаш не осъзнаваше красотата си или не я забелязваше — как да се изразя по-правилно! Когато се запознахме, беше на двайсет и три години, почти на двайсет и четири, а беше девствена. Извинете, че говоря за това, сигурно не е по мъжки, но нали казахте, че искате да разберете характера й.
— Разбира се — кимна Татяна, — няма за какво да се извинявате. Продължавайте, моля.
Тя задаваше въпроси и записваше отговорите, следейки внимателно думите на събеседника си. И одобрително кимаше, както кима учител, когато закоравял двойкаджия ненадейно си е научил урока и произнася пред дъската някакви удивително свързани фрази. Но наум хладнокръвно преценяваше всичко чуто.
— Борис Михайлович, а какво бихте казали, ако чуехте, че Ина е започнала частна практика като магьосница?
— Като каква, извинете? — По лицето му се изписа недоумение, примесено с недоверие.
— Като магьосница. Във всеки случай именно така се е наричала в рекламните си обяви. Магьосницата Инеса.
— Боже, глупости! Каква ти магьосница! Какво ми приказвате?
— Казвам ви как е било. Значи вие не сте знаели за това?
— Не. Естествено, че не. А ако бях научил, щях да отида и да й вдигна скандал.
— Сериозно? — вдигна вежди Татяна. — Ама истински скандал ли?
— Истински.
— И защо?
— Заради шарлатанията. Не мога да понасям шарлатаните. А още повече — Ина… Не, това е невероятно! За какво й е било, та тя можеше да стане прекрасен лекар!
Отново въпроси, отново отговори. Редовете полягаха равно върху хартията, химикалката летеше по бланката, а мозъкът на Татяна тихо работеше.
«Значи така, уважаеми. Щяхте да й вдигнете скандал. Как така, ако мога да попитам? Нима някакъв чичко би посмял да ми вдигне скандал? Никога. Какъв ми е той на мен, че да се вслушвам в мнението му? А какъв сте вие на Ина Пашкова, Борис Михайлович, та да я оценявате и напътствате? Вероятно оценката ви е значела много за нея, нали не току-така е хукнала при вас с новичката си диплома, за да ви докаже, че и нея я бива за нещо. Пред чужди и безразлични хора човек не се доказва. Вие твърдите, че била красавица, свикнала с вниманието на мъжете, така че, както се изразихте, не свеждала поглед и с лекота влязла в интимни отношения с вас, завеждащия отделението. А после, само след двайсет минути, ми говорите, че Ина сякаш не знаела колко е привлекателна, не забелязвала красотата си и водела живот, присъщ повече на невзрачните жени. Казвате, че Ина била девствена, когато се запознала с вас? Напълно е възможно. Само че това се е случило, когато е била не на двайсет и три години, дори почти двайсет и четири, а много по-рано. Защо лъжете, уважаеми? Та това е глупаво. Измислихте легендата за лековата служебна интимна връзка, а се издънвате за дреболии. Ами да бяхте си признали, че връзката ви е била продължителна и сериозна, какво срамно има в това? Милиони мъже живеят по този начин. Съпрузи, които нито веднъж в наше време не са изневерили на жените си, са праисторическа рядкост. Още повече че сега сте вдовец, така че можете спокойно да си признаете всичко. Обаче не… Любопитно са устроени мъжете все пак. Когато уличиш една жена в кръшване, така че да не може да отрече, тя почти винаги казва, че това е голямо светло чувство, истинска любов, която се случва веднъж в живота и затова може да бъде простена. А изневерилият мъж крайно рядко прибягва до такива аргументи, при него всичко се получава наопаки: «Ама моля ти се, голямото чудо, стана случайно, няма нищо сериозно, просто физиологически контакт — нищо повече, просто съблазън, сякаш перде ми падна, бях пиян, обичам само теб, ти си ми единствената.» Мъжете имат удивително силно развит собственически инстинкт, за нищо на света не биха пуснали жената просто така, не биха й позволили да си тръгне, дори да не им е нужна много. Важното е да я има. Затова лъжат за лекотата на физиологическия контакт. Вие, Борис Михайлович, няма кого да удържате вече, жена ви загина, но вие пак лъжете, по инерция, по навик. Какво пък, разбираемо е.»