— Все още с нищо не съм се съгласявал. Изгответе ми отчет за финансите й и тогава ще взема решение. Между другото вие защо толкова се натискате да се заемете с това? Какъв е вашият интерес?
— Споходи ме една нова любопитна идея — за съставяне на психологически портрет на писателите. Бих искал да отработя методиката върху Томилина. С вас вече сме работили с художници, с музиканти, но с писатели все още не сме. Тук, в Русия, това може да се окаже невероятно перспективно. Огромно население, следователно — огромни тиражи.
— Добре, заемете се с това. Повтарям: все още не съм дал съгласието си за нищо. Трябва да съм наясно за какви пари става дума.
Главният редактор на издателството в Санкт Петербург, което публикуваше книгите на Татяна Томилина, изобщо не се учуди, когато един човек, представил се като кореспондент на някакъв сибирски вестник, го помоли да му разкаже за писателката. Нещо повече — той искрено се зарадва, защото разбираше, че една статия във вестника ще привлече вниманието към книгите на Томилина и следователно ще повиши тяхната продаваемост оттатък Урал. Самата Татяна напоследък не бе давала интервюта и всяка публикация беше скъпоценна.
— Разкажете ми за Томилина — помоли кореспондентът. — Откога пише, какво образование има, нещо за семейството й… Всичко ми е интересно.
— Тя пише отскоро, само от пет години — с готовност заразказва главният редактор.
— Наистина ли само от пет години? — учуди се кореспондентът. — Това е просто поразително. За пет години да напишеш толкова книги!
— Тя е много работоспособна. За образованието й нищо не мога да ви кажа, за свой срам, принуден съм да призная, че просто не знам. Някак не е ставало дума за това, а не съм имал повод да я попитам. Колкото до семейството, тя е омъжена, и то за трети път. Няма деца. Доскоро живееше в Петербург, а сега се премести в Москва при поредния си съпруг.
Главният редактор много внимателно подбираше думите си, за да не изтърси нещо излишно. Някога, в самото начало на писателската кариера на Татяна Томилина, в сведенията за авторката, отпечатвани на обложката на книгата, посочваха, че тя работи като следовател. И се намираха хора, които смятаха, че щом пише такива хубави книги, тя непременно ще им помогне при проблемите, свързани с взаимоотношенията им с правоохранителните структури. Обсаждаха издателството, звъняха и настояваха да получат телефонния номер и адреса й, пишеха писма, идваха лично. Татяна строго бе забранила да дават координатите й, както и да разгласяват тайната на псевдонима й. Тя си имаше прекалено много собствени служебни задължения, за да изслушва и безбройните молби. Настоя от обложките завинаги да изчезне сведението, че работи в органите на вътрешните работи. Единствената отстъпка, на която се съгласи, беше снимката. Все пак трябва да има някакви сведения за авторката, инак читателят няма да се усеща съпричастен, лично запознат с нея, и корицата няма да примамва с обаятелната усмивка на симпатичното женско лице. Главният редактор добре си спомняше една сцена, която се бе разиграла тук, в издателството.
… Татяна бе донесла поредния ръкопис. Подписа авторския договор, получи хонорара и вече си тръгваше. Беше люта петербургска зима с пронизващ свиреп вятър и главният редактор помоли да дадат на писателката кола, която да я закара до дома й. Разбира се, отпуснаха кола и той слезе заедно с Татяна, за да даде указания на шофьора. Във фоайето към тях се втурна жена на средна възраст с измъчено лице.
— Вие сте Татяна Томилина, нали? Най-сетне! От цял месец ви причаквам!
Редакторът я погледна внимателно и я позна. Наистина я беше виждал всеки ден тук, но в зданието имаше много офиси на най-различни фирми, така че и през ум не беше му минавало, че тази жена причаква именно Татяна.
— С вас трябва непременно да се срещнем! — настоятелно заяви непознатата. — Страшно ми се налага да си поговоря с вас.
Татяна се слиса. Не беше очаквала подобна атака и изобщо не беше готова за ситуация като тази.
— За какво да си поговорим?
— Искам да ви разкажа за моето нещастие. Вие толкова хубаво пишете, толкова добре разбирате хората, сигурна съм, че ще ми помогнете. Следовател сте, може да ме посъветвате какво да правя, докъде ли само не съм се жалвала, към кого ли не съм се обръщала…
Татяна, ужасена, погледна главния редактор, но и той като нея просто не знаеше какво да прави, такова нещо се случваше за пръв път.
— Извинете ме — каза Татяна, — но едва ли ще мога да ви помогна. Сега не мога да ви отделя време, много бързам.
— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя и вие ще ми определите час, когато ви е удобно. Моля ви, много ви моля, толкова се нуждая от съвета ви…