— Ще ми бъде трудно да намеря време — търпеливо отговори Татяна, — аз по цял ден съм на работа и не мога да отсъствам.
— А след работа? — не я оставяше на мира жената. — Аз мога и вечер, и в събота, и в неделя. Когато кажете.
— Вечер трябва да се прибирам вкъщи, имам семейство и домакински задължения. Моля ви, не се обиждайте, постарайте се да ме разберете.
— Мога да дойда у вас. Вие ще си гледате домакинството, а аз дори ще ви помогна и ще ви обясня всичко. Моля ви…
— Извинете — твърдо рече Татяна, която най-сетне си върна присъствието на духа, необходимо за решителен отказ, — но никого не каня вкъщи. И аз имам право на личен живот и ако намеря свободна минута, пиша книги. Не ми се сърдете. Всичко хубаво.
С неочаквана за габаритите й скорост тя се завтече през фоайето към изхода, а главният редактор едва успя да я настигне. Когато изскочи на улицата, Татяна се затича към колата, седна на задната седалка и едва тогава можа да си поеме дъх.
— Боже, да не повярваш! — жално каза тя на главния редактор, който също се качи в колата. — Стояла е и ме е причаквала. Направо идиотизъм! Можела и вечер, и в събота, и в неделя! Ами аз? Защо никой не се интересува какво искам и какво мога? Сигурно наистина има големи неприятности, но защо именно аз трябва да се занимавам с това? Държавен служител съм, работното ми време не принадлежи на мен, а на Министерството на вътрешните работи, в службата не мога да водя задушевни разговори. Какво остава тогава? Личното ми време. Ами нали затова е лично, то е за съпруга ми, за дома ми, имам стар баща, когото ходя да виждам престъпно рядко, имам между другото и приятели, с които почти не се срещам поради вечната си заетост и които ми се сърдят, най-сетне — имам книгите, които пиша. И ако случайно намеря няколко свободни часа, сама ще преценя за какво да ги използвам. Мислите ли, че не съм права? Че трябваше да се спра и да изслушам тази жена?
— Ама моля ви се, Татяна Григориевна — побърза да отговори главният редактор, — на никого нищо не дължите. Вие сте много зает човек, аз не спирам да се чудя как успявате да пишете книгите си.
— Та така значи, приятелю. От самото начало бях против да пишете на обложката, че съм следовател. Но вие настоявахте, уверявахте ме, че това ще оформи отношение към моите книги като към достоверен материал и аз от неопитност ви угодих. Сега съжалявам за това. Успяхте да ме придумате, но това беше неправилно. Ще трябва да се пренапишат сведенията за автора на обложката и занапред не искам да се споменава, че работя като следовател! Няма да казвате на никого истинското ми име, няма да давате никакви телефони и адреси. Ако хора от издателството се изтърват някъде, повече няма да получите нито един ръкопис от мен. Не се шегувам.
— Ама разбира се, Татяна Григориевна. — Главният редактор притисна и двете си ръце до сърцето. — Ще бъдем неми като риби.
— Освен това вече няма да идвам при вас. Сам виждате, че не е безопасно. Ще изпращам зълва си или мъжа си.
— Не, дори това не е необходимо! — размаха ръце главният редактор. — Аз ще идвам при вас, вие само пишете, а вземането на ръкопис и заплащането ще бъдат моя грижа.
— Е, благодаря ви — усмихна се Татяна.
След няколко дни тя се обади и със звънтящ от ярост глас му каза, че поредната желаеща да си поговори с нея жена я е причакала пред зданието на градското управление на вътрешните работи на проспект «Литейни».
— Още веднъж ви предупреждавам, че ако не смените текста на обложката, ще се разделя с вас. И не ми пращайте журналисти, вече няма да давам никакви интервюта.
Главният редактор разбра, че Татяна не се шегува. И оттогава всички в издателството — от генералния директор до шофьора експедитор — твърдо знаеха трите заветни думи: писателката Татяна Томилина. Беше категорично забранено да се излиза извън рамките на тези думи. Можеше да се обсъждат сюжетите на нейните книги, да се говори, че тя е обещала след две седмици да донесе нов ръкопис; че след месец и половина по щандовете ще се появи поредното й произведение; можеше дори да се споделят сведения, че се е развела с втория си съпруг и се е омъжила за трети… Но при всички тези случаи трябваше да става дума за писателката Татяна Томилина, а не за следователката Татяна Григориевна Образцова.
Ето защо сега, докато разговаряше със сибирския журналист, главният редактор на издателството внимаваше какво казва и гледаше да не изтърве макар и една неправилна дума. Татяна беше сериозен автор, предстоеше да излезе новата й книга, чийто ръкопис очакваха през близките два месеца, и ако се случеше някой гаф, щяха да видят този ръкопис, колкото звезди посред бял ден. Неслучайно Образцова, тоест Томилина, никога не подписваше предварителен договор с издателството, като се мотивираше с обстоятелството, че обстановката в службата й е непредсказуема и тя не може да им гарантира представянето на новото си произведение в евентуално определен в договор срок. А щом няма договор и не е получен аванс, авторката не е длъжна да донесе новия си роман именно в това издателство. Където поиска, там ще го занесе, тя е свободен човек. Отношенията между издателството и Томилина бяха изградени върху взаимното доверие. Досега тя не ги беше подвеждала, но ако той изтърсеше пред журналиста нещо излишно и тя научеше за това, би могла да ги зареже. Мераклии да издават книгите й вече имаше колкото щеш, наредили са се на опашка, ден не минава, без някой да се обади на директора за преотстъпване на правата или за съвместно издание.