— В големи тиражи ли излизат книгите й? — попита журналистът.
— В много големи. Всеки месец допечатваме по петнайсет-двайсет хиляди екземпляра от всяка книга и всички те се разпродават.
— Значи мога да напиша, че Томилина е една от най-издаваните писателки в Русия?
— Можете. Няма да излъжете.
— А как стоят нещата със звездоманията? Славата не е ли поувредила характера й?
Главният редактор за малко щеше да каже, че при работа като нейната никак не й е до слава, камо ли да се стигне до звездомания, защото началниците й от милицията на бърза ръка биха срязали крилцата на следовател, който много си е навирил носа, но млъкна навреме.
— Какво говорите, Томилина е невероятно скромна. Освен това, разбирате ли, тя пише не за слава, а за удоволствие. Дори бих казал, че пише за своите мъже.
— Тоест как? — едва не подскочи журналистът, усетил почва за разработване.
— Омъжена е за трети път. Вероятно нещо не й върви в личния живот. Смея да предположа, че с писателския си труд Татяна се опитва да стане по-привлекателна. Природата не е била щедра към нея като външност.
Долните клюки не бяха в стила на главния редактор, но за това имаше две причини. Първо, той неведнъж бе разговарял с Татяна за публикациите в пресата, та нали те бяха необходими за рекламата. А тя категорично отказваше да дава интервюта, за да не разкрива пред журналистите истинското си име, но допускаше възможността да излизат авторски статии, дори и критични. Това, което се канеше да извае днешното сибирско момче, беше именно авторска статия и не беше в разрез с изискванията на Томилина. И второ, самата Татяна веднъж му каза:
— Нека пишат каквото искат, само да не ми губят времето. Разбирам, че с отказа си да давам интервюта подхранвам измислиците, но това не ме притеснява. Нека журналистите си измислят за мен каквито искат небивалици, например: че имам три глави и нито един крак. Докато ако дам интервю и то излезе във вестник, в службата ще ме изядат, защото тогава няма да се отървем от обаждания и причаквания на улицата. Иначе съм съгласна да се появя дори по телевизията, но без да се споменава местоработата ми и без снимки в дома ми.
В началото на писателската си кариера, когато нито издателите, нито самата Татяна подозираха каква популярност чака криминалните й романи, тя спокойно и на драго сърце даваше интервюта. Разрешаваше да я посещават вкъщи и представители на пресата, и телевизионни екипи, но когато нещата стигнаха до читателите, които искаха «да се срещнат и да си поговорят» с нея, се принуди категорично да прекрати всичко това.
Но нали освен съблюдаване интересите на автора, съществуват и интересите на издателството. Липсата на интервюта на най-популярната авторка явно не беше от полза на издателството. За да се продават добре книгите, не е достатъчно да ги напишеш блестящо, нужна е реклама. Необходимо е да се привлече вниманието на потенциалните купувачи — на онези, чиито характер, вкус и пристрастия могат да ги направят почитатели на творчеството на Татяна Томилина. Те определено ще харесат книгите й, но все още не са ги чели и дори не са чували името й. А за такава цел всички средства са позволени, включително и клюките, които по принцип не отговарят на действителността.
Главният редактор остана доволен от разговора си с журналиста. Ако момчето не е глупак — а то няма вид на пълен идиот, — статията в сибирския вестник ще се получи много пикантна. Във всеки случай жените, които там, отвъд Урал, никога не са чували за Татяна Томилина, със сигурност ще хукнат да търсят книгите й. Винаги е любопитно да прочетеш какво толкова може да напише една невзрачна жена, за да стане привлекателна за мъжете. Макар че в действителност Татяна много си я бива като жена — кожата, косата, очите й са направо приказни. Със сигурност мъжете й се лепят като мухи. И главният редактор я харесваше, дори по едно време се опита да я ухажва. Но какво ли не прави човек в името на рекламата! Книгите трябва да се продават, и то добре — това е закон. А и самата Татяна беше казала, че няма да се сърди, каквато и идиотщина да напишат за нея.