— Както искат, така да ме възприемат. Ирка, не ме тормози, това не е най-важното в живота ми.
— Не, най-важното е! — упорстваше Ира, докато ровеше в купчините дрехи.
Татяна мълчаливо я наблюдаваше от кревата, където лежеше, измъчвана от главоболие. Всъщност Ира има известно право, мислеше си тя, наистина ми е безразлично как ще изглеждам на екрана, но никак не ми е безразлично каква ще ме види Уланов. Нали трябва да работя с него. Първият контакт ще бъде съвсем кратък, по-малко от два часа преди предаването, после половин час разговор пред камерата — и толкоз. През това време трябва да науча и видя достатъчно, за да продължа работата си с него. Или да не я продължавам. След утрешната среща ще трябва да взема решението, така че ще е необходимо да използвам тази среща максимално, до последната секунда. Май наистина е добре да помисля за външния си вид.
— Ируска, поспри се малко — помоли тя, намръщена от поредния пристъп на главоболието, стиснало като нажежен обръч главата й. — Потърси нещо от миналата година.
Ира се смая, бавно постави на кревата до Татяна поредната закачалка с нова лятна рокля и я погледна със съчувствие:
— Защо ти е миналогодишно? Та на теб всички дрехи са ти малки, нищо не ти става.
— Именно. Намери нещо, под което коремът ми да изпъква. Нека всички разберат, че очаквам дете. Трудно се намира човек, дето ще обиди бременна жена.
— Искаш да предизвикаш съжаление? — недоверчиво примижа Ира. — Мислиш, че Уланов ще те пощади?
— Или ще ме пощади, или няма. Искам да проверя.
— Защо? Какви са пък тия експерименти?
— Ира, все пак аз съм човек писател. Е, не кой знае какъв, но все пак писател… Трябва да събирам материал, и то не само във вид на факти, но и като човешки типове, характери. Време е да започна да мисля какво ще представлява следващата ми книга.
— Ти първо допиши тази, Агата Кристи такава! — връцна се Ирочка.
— Ще я допиша, не се тревожи. Я измъкни онова небесносиньо поло, ако обичаш. Да, да, това. И онази — синята пола!
— Полудяла си! — промърмори Ира, но все пак извади дрехите. — С тях ще изглеждаш като застреляна. Ще ги премериш ли?
— Утре — въздъхна Татяна. — Всичко ще направя утре. Уморена съм.
— Ето виждаш ли — отново подхвана любимата си тема зълва й, — не биваше да се съгласяваш. Уморяваш се, трябва добре да си почиваш, а ти се хвърляш в някаква съмнителна авантюра.
И така спориха, докато се разотидоха по стаите си, за да си легнат. На сутринта Татяна отиде на работа, а в три и нещо дойде да я вземе Дороган. Преди това не бяха се виждали и физиономията, която направи кинопродуцентът, когато видя прочутата писателка Томилина, беше, меко казано, твърде изразителна. Тромавата дебелана с изпъкнал корем и бледо, подпухнало лице изобщо не приличаше на симпатичната жена, чиято усмивка грееше от лъскавите обложки на книгите й. След като с усилие се намести във високото купе на автомобила му, с който беше дошъл да я вземе, тя заяви:
— Уважаеми Всеволод Семьонович, трябва веднага да се разберем с вас, за да няма после недоразумения. Уланов знае ли истинското ми име и къде работя?
— Мисля, че нищо не знае за вас — весело реагира продуцентът. — Не се обиждайте, но ми се стори, че чу името ви за пръв път, когато му се обадих по телефона.
— Е, прекрасно. Пред кого друг сте споменавали, че съм следовател?
— Ами май пред никого. — Той се замисли за няколко секунди, после добави, вече по-уверено: — Определено пред никого.
— Откъде имате телефонния ми номер? Нали ми се бяхте обадили преди два месеца, спомняте ли си?
— Съпругът ви ми го предостави, помолих го. По-точно, стана другояче. Обърнах се към него с молба да ми даде възможност да се свържа с вас и той сам набра номера и ми подаде слушалката. Разговарях с вас от кабинета му в «Сириус». Защо питате?
— Питам, защото искам да запазя характера на своята работа в тайна, и на първо място от господин Уланов. Там, където живеете, всички ли знаят, че се занимавате с кинобизнес, че познавате много режисьори и имате отношение към производството на филми?
— Ах, за това ли говорите? — Дороган оглушително се разсмя. — Да, естествено, сега ви разбрах. Тормозят ме с молби млади хубавици и техните родители. А вас кой ви тормози? Почитатели?
— Не, по-скоро хора с проблеми. В началото бях толкова глупава, та не криех, че съм към Министерството на вътрешните работи, и в резултат буквално ме обсаждаха с молби да помогна за някое дело или да повлияя на други следователи, съдии и дори прокурори. Така че се принудих да мина в дълбока нелегалност. Имаше и такива, които настояваха лично да ми кажат какво им харесва и какво не в моите книги. Те не искат да разберат, че няма да пиша другояче, защото творя така, както на мен ми харесва, както аз чувствам нещата. А ако на тях не им допада, да не ме четат, никой не ги кара насила! Всички читатели са различни, и всички писатели са различни. Всеки автор си има свой читателски контингент, на който са по сърце именно тези книги, и слава богу, че е така! А да се стараеш да се съобразяваш със забележките и желанията на всички без изключение — това е глупаво и безперспективно. Ще ме харесват онези, с чиито желания се съобразя, и веднага някой друг ще престане да ме харесва. Това е безкраен процес. Нито един автор не може да се харесва поголовно на всички.