— Ясно. Значи няма да казваме на Уланов «ужасната истина»?
— На никого няма да я казваме. И имайте предвид, Всеволод Семьонович, аз съм рядко безжалостно същество. Ако информацията изтече от вас, няма да получите права за екранизация. Дори да поканите най-добрия режисьор и холивудски звезди, дори това да е филм с шансове за «Оскар», няма да ви дам правата.
— Не искате слава ли? Никога няма да повярвам.
— Искам спокойствие. Имам твърде много грижи, за да ги увеличавам с неблагоразумни постъпки.
Тя се облегна назад и протегна крака. Вярно, човек трудно се качва в такава кола, но пък се седи удобно. Дороган отби в една пресечка и спря пред портал с чугунени врати.
— Пристигнахме, Татяна Григориевна.
Посрещна ги симпатично младо момиче с приветлива усмивка и ги поведе.
— Не се притеснявайте — чуруликаше тя, леко пърхайки нагоре по стълбището. — Александър Юриевич е много добър водещ, той обича гостите си и не ги обижда. Всичко ще мине прекрасно.
«Вече видях колко обича гостите си — мислеше си Татяна, която едва успяваше да я следва нагоре. — Този творчески колектив има доста своеобразна представа за любовта.»
— Гледали ли сте нашето предаване? — попита момичето.
— Не.
— Нито веднъж?
— Не, не съм имала случай.
— А някой ваш познат не го ли е гледал?
— Да, една моя близка постоянно следи «Лице без грим».
— И какво казва тя? Харесва ли й?
— Харесва й — усмихна се Татяна. — Казва, че вашият водещ никак не обича гостите си и постоянно ги унижава.
— О, какво говорите! — притесни се момичето. — Това изобщо не е така. Насам, моля, влизайте. Дайте си шлифера, ще го окача. Седнете, Александър Юриевич ще дойде ей сега. Чай, кафе?
— А имате ли минерална вода? — попита Татяна и си съблече шлифера.
— Разбира се, сега ще донеса. А за вас? — обърна се тя към продуцента.
— За мен кафе, по-силничко! — гръмогласно заяви Дороган и се разположи до дългата маса, сякаш беше у дома си.
Татяна не седна. Тя отиде до прозореца и застана там, опряла длани в кръста си. Навън валеше. Виж ти, не беше забелязала, докато пътуваха с колата. Кога ли е заваляло? Вече е месец май, празниците отминаха, дърветата се покриха с богата зеленина, пролетта скоро ще свърши, идва лято. Животът си върви, а тя, Татяна, не го забелязва, потънала в ежедневието, в нечии нещастия, трупове, изгубени пари, сълзи, обиди. И в собствените си мисли за бъдещото си майчинство. Защо е тук, в тази празна чужда стая, в очакване на неприятен, лош човек? Нима нейният живот и времето й дотолкова нямат никаква ценност, че може да ги пилее напразно, ей така, за всякакви глупости?
Зад гърба й вратата скръцна. Татяна се обърна и видя жена на трийсетина години, елегантна, с добре поддържано красиво лице. Носеше голяма кутия. Жената се стори на Татяна смътно позната, но колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни откъде. Или просто я беше виждала някъде? Но къде?
— Седнете, моля — хладно произнесе жената с кутията, — ще ви гримирам.
— Задължително ли е?
— Не искате ли? — Гласът й поомекна. — Повярвайте ми, по-добре да ви гримираме. Дори водещият се гримира. Камерата е безпощадна.
— Добре — въздъхна Татяна и се отпусна на неудобния корав стол. Гримьорката сложи кутията на масата, застана пред нея и започна внимателно да изучава физиономията й. После взе овална гъбичка и фон дьо тен.
— Какво имате върху лицето си? — попита тя. — Някакъв фон?
— Не.
— Това е добре. Кожата ви е прекрасна. На екрана ще изглеждате като първа красавица.
Тя започна работа. Татяна седеше с притворени очи, потънала в своите невесели мисли. Отново скръцна вратата, но този път тя не можа да види кой влиза, защото в момента гримьорната полагаше сенки върху клепачите й.