— Добър ден, Татяна Григориевна — разнесе се приятен мъжки глас.
Татяна го позна, беше го чувала всеки път, когато Ирочка я караше да гледа записаните на видео предавания на Уланов.
— Добър ден — смотолеви тя, без да отваря очи.
— Всеволод Семьонович, радвам се, че ви виждам. Благодаря ви, че ни доведохте такава забележителна писателка. Това е голяма чест за програмата ни. Здравей, Леночка!
— Привет, Саша! — отговори гримьорната, без да прекъсва работата си.
— Татяна Григориевна, бих искал да ви задам в предаването на живо редица въпроси, нека поговорим за тях.
— А за какво ще си говорим в ефир, ако обсъдим всичко още сега? — попита тя.
— За същите неща. Ще ви задам въпросите си, а вие ще ми кажете кои от тях ви изглеждат интересни, а на кои не искате да отговаряте. Тогава няма и да ви ги питам, за да не губим време. Защото това е предаване на живо, всяка секунда е ценна.
Татяна се напрегна, беше й неприятно да разговаря с човек, когото не вижда. Със затворени очи се чувстваше много уязвима, сякаш бе гола.
— Александър Юриевич, трябва да говорите предимно за произведенията на Томилина и за перспективите за екранизация — веднага се намеси Дороган, който нито за миг не забравяше за какво е тук. — Нали така се бяхме разбрали?
Но Уланов сякаш не чу тези думи.
— Кажете, не ви ли обижда фактът, че хората четат криминални романи, включително и вашите, предимно в метрото, някак между другото, защото това е литература от второ и дори трето качество, която не изисква сериозно отношение?
Татяна отвори очи и понечи да се извърне с лице към събеседника си, но гримьорката веднага се развика:
— Не, не, затворете очичките, още не съм свършила!
Татяна послушно изпълни нареждането, като с усилие на волята потисна раздразнението си. Не биваше да си показва рогцата, рано беше.
— А може ли да говоря? — попита тя гримьорката.
— По-добре недейте. Саша, не й досаждай, докато работя. Остана ми още мъничко.
— Добре — сговорчиво се съгласи Уланов. — А къде е кафето? Защо още не са го донесли?
— Татяна Григориевна поиска минерална вода — отново се обади Дороган, който явно бе поел ролята на защитник и пазител на интересите на известната писателка.
В този момент вратата отново се отвори.
— Ау, Александър Юриевич, вие сте вече тук? — чу се гласът на онова момиче. — За вас чай, нали?
— Да, ако обичаш.
Най-сетне гримьорната направи крачка назад и критично огледа получения резултат. Нещо не й хареса, защото взе четката и още няколко пъти докосна челото и брадичката на Татяна.
— Е, сега вече е добре — доволно каза тя. — Ще ви сложа червилото непосредствено преди началото, нали и без това сега ще пийнете нещо.
— Нека поне да погледна какво направихте от мен — помоли Татяна.
Гримьорката й подаде огледало. Какво пък, това беше добре свършена работа, не можеше да се отрече. В огледалото Татяна се видя с осем години по-млада. Кожата бе придобила естествения си цвят, бе станала матова и нежна, а не болезнено бяла. Торбичките под очите бяха изчезнали, а самите очи бяха станали големи и изразителни. Дори по-добре очертаният овал на лицето й придаваше по-млад вид.
Без да продума, тя остави огледалото и се обърна към Уланов. Той беше почти същият, какъвто го бе виждала на екрана. Почти, защото сега у него ги нямаше студенината, надменността и безразличието, които толкова плашеха нежната Ирочка. Пред Татяна седеше обикновен мъж на около четирийсет, с приятно лице и дружелюбна усмивка.
Добре де, ще потърпя, реши тя, още не е време да си показваме ноктите. Той ми е нужен, този приятен добричък Уланов, който уж обичал гостите си. Знаем я ние тази обич. Подмамва ги като мишки в капан с безплатно сиренце, гостът се отпуска, разнежва се и наивно си въобразява, че пред камерата всичко ще бъде също тъй симпатично, както около тази маса в непринудения разговор пред чашката кафе. Да, ама не. Неприятни изненади очакват всеки гост в предаването, който се е отпуснал и не е готов за скок.
Татяна се постара да се усмихне колкото може по-приветливо.
— Такъв сте били значи вие, Александър Уланов — загука тя, като вложи в гласа си всичката женственост, която й се намираше. — Приятно е да ви види човек на живо, а не на екрана.
— Благодаря. Значи можем да се върнем към нашите въпроси?
— Да, моля. Та какво ме попитахте? Повторете, ако обичате.
— Не ви ли е обидно, че хората смятат криминалните романи за литература трето качество и ги четат предимно в метрото и в крайградските мотриси?
— Обидно ми е — без да й мигне окото, каза Татяна. В главата си имаше съвсем друг отговор, но още не му беше дошло времето.