— Татяна Григориевна, вие сте образована, интелигентна и съм сигурен, че четете и обичате хубавите сериозни книги. Същевременно обаче пишете второкачествена литература. Сигурно погазвате собствения си вкус в името на парите?
— Драги мой — усмихна се в отговор Татяна, — литературата не се дели на качества, също както есетрата не може да бъде повече или по-малко прясна. Още Воланд, ако си спомняте, беше казал, че есетрата има само една преснота — първа, която същевременно е последна. Литературата не може да бъде първо, второ или пето качество. Или е литература, или не е — и толкоз! Ако не можете да ме разберете, ще го кажа още по-простичко: една книга или става за четене, или не става. Щом се чете не само от самия автор и редактора, а от още поне десет души, които изпитват удоволствие от това, значи си е струвало тази книга да бъде написана. Ако пък авторът е толкова неграмотен и бездарен, че освен него, никой не иска да погледне творението му, тогава вдигам ръце. Това наистина не е литература. За всичко останало може да се спори. Е, какво, Александър Юриевич, ще спорим ли?
«Какво става? — недоумяващо си помисли Ира. — Тя се държи като на разпит в собствения си служебен кабинет. Да не е забравила, че е в телевизията? Кошмар!»
— Няма да спорим — веднага се окопити Уланов. — Ще формулирам въпроса си иначе: Не ви ли е обидно, че книгите ви се четат обикновено в движение, тоест в метрото, от скука, колкото да се убие времето, докато човек пътува?
— А вие какво четете в метрото? — попита Татяна.
— Аз ли? — Уланов май леко се пообърка. — Аз отдавна не пътувам с метрото.
— Кола ли имате?
— Да.
— Тогава откъде знаете какво именно четат пътуващите?
— Чувам от хората. Това е общоизвестен факт.
— Драги мой, вашата доверчивост ще ви погуби — снизходително каза Татяна. — Никога не вярвайте на нещо, което не сте видели с очите си. Тъй като аз постоянно пътувам с метрото, мога напълно отговорно да ви заявя, че пътниците четат най-различна литература, включително много сериозна. Като се започне от учебници и специализирани пособия и се свърши с Библията и Тората. Как мислите, Господ би ли се обидил, ако чуеше, че някой човек всяка свободна минута грабва Библията, за да прочете още една страница от Неговото учение?
— Тоест вие се поставяте на едно равнище с Всевишния, защото хората всяка свободна минута грабват и вашите книги? — моментално я парира Уланов.
Сърцето на Ира примря, дори дъхът й секна. «Ах, гадино такава! — ядно си помисли тя. — Какъв проклетник си бил само!»
— Защо, откъде ви хрумна това? — По лицето на Татяна се изписа такова искрено смайване, че дори Ира повярва в него.
— Ами вие самата казахте, че пътуващите в метрото и във влаковете четат и вашите книги, и Божественото писание.
— Не съм казала това. Четат Писанието — това е вярно. Но не съм виждала там хора с мои книги в ръцете. А вие виждали ли сте?
«Охо, страшна е! — възхити се Ира. — Браво, Танка! Всеки ден ми докладва колко души с нейните книги била видяла във вагоните. Дори понякога сравняваме кой е видял повече такива — тя или аз. Но Уланов току-що каза, че не пътува с метрото, така че няма какво да възрази. Сега не може и да се позове на нечии думи, Таня вече му се скара заради излишната доверчивост. Май е била права, като ми довери, че не се страхува от никакви улановци. Следствената практика не е лукова глава. Какво, Уланов, натриха ли ти носа? Сега не знаеш какво да отговориш…»
— Но все пак не можете да отречете, че криминалето далеч не е философски роман. Защо напоследък нашите съграждани са така привлечени от лекото четиво и пренебрегват сложните произведения? Не ви ли се струва, че ниското ниво на културата и образоваността спомага на литературната нива да процъфтява всеки, който си пожелае, дори псевдоавтори?
— Хайде да не слагаме всички в един кюп. Съгласна съм, че криминалето не е философски роман, също както запорожецът не е ферари. И какво от това? Да не произвеждаме запорожци и всички в стройни редици да хукнем да си купуваме ферарита? Вярно, ферарито е по-престижно и по-хубаво, но на някого може просто да не му хареса неговият дизайн. На мен например не ми харесва.
— Харесва ви запорожецът, така ли? — ехидно кимна Уланов.
— Не, харесва ми марката «Макларън». Но това пак не означава, че искам да се возя на тази кола. Обичам да я гледам, дизайнът радва очите ми, но тя изобщо не е пригодена да вози не твърде млади бременни жени като мен.