— Аз обаче имам съвест — упорстваше той.
Но в края на краищата все пак се предаде. Следователят Гмиря възприе версията повече от скептично.
— Политиците ги убиват от политически съображения — сърдито каза той на Коротков, — а депутатката Готовчиц е именно политик. Така че на първо място се занимай с конфликтите й по повод на данъчните проблеми в парламента. А с частните детективи ще се заемеш в свободното си време. Добре ли ме разбра?
Това не обезкуражи Коротков, защото, за разлика от Настя, той не реагираше на интонации и не се страхуваше, че ще предизвика нечие недоволство. Беше нормален четирийсетгодишен оперативен работник, който на първо място мисли за работата, а не кой го е погледнал накриво или е казал нещо не на място. Главното беше, че Гмиря вече знаеше, така че сега можеха да провеждат всякакви мероприятия, без да се опасяват, че ще ги упрекнат в самодейност и потайност.
Предишната вечер, в събота, Настя сладостно си бе мечтала как утре ще спи до пълно разкапване — тоест докъм десет часа, а ако има късмет — дори до единайсет. Все още не бе намерила сили в себе си да поговори с Алексей. Дните, прекарани без мъжа й, се точеха един след друг, чувството за неловкост и срам заради поведението й някак отслабваше, сякаш така и трябваше да бъде: да живее сама, а Льошка — някъде там, в Подмосковието, в Жуковски. Тъй е по-добре, вече е свикнала. Понякога дори се прокрадваше страхливата мисъл да остави всичко, както си е, и нищо да не променя — да не говори с Льоша, да не се извинява и да не се обяснява. Ако в края на краищата заради това той се разведе с нея — какво пък, тъй да бъде! Тя по природа не е приспособена за семеен живот. А работата в криминалната милиция, на свой ред, също е противопоказана на нормалните семейни отношения.
Мечтата й обаче да се наспи не се сбъдна, както се случва винаги. Към десет и половина вечерта в събота по телефона й се обади генерал Заточни.
— Какво става с Готовчиц? — попита той. — Имате ли нещо да ми разкажете?
— Не е много — призна Настя. — Само лични впечатления.
— Аз и не искам повече — позасмя се Иван Алексеевич. — Всичко останало съм в състояние да науча и без вас. Ще се срещнем утре.
Той не попита «може ли», не я помоли, а нареди. «Но защо продължавам да търпя всичко това от него?» — не преставаше да се учудва Настя. Така де, никой, дори любимият й съпруг, нямаше право ей така, безцеремонно, да я накара да стане в неделя в шест часа сутринта. А виж, на Заточни му бе достатъчно просто да каже: «Ще се срещнем утре.» Тя можеше да скърца със зъби от яд, можеше жално да го моли да определи срещата не за седем, а поне за девет часа (и естествено да получи отказ, защото генерал Заточни не променяше навиците си), можеше да проклина всичко на света, но просто ставаше в зори и тръгваше за Измайловския парк.
Нощта в събота срещу неделя Настя прекара, общо взето, спокойно, но някак неуютно. Уж нищо не я притесняваше, но не можа да си почине както трябва. Преди да си легне, взе горещ душ, за да се стопли и отпусне, проветри стаята, изпи три таблетки валериан и легна в чисти, току-що сменени чаршафи. Примъкна под главата си две възглавници, уви се в топлото одеяло, сви се на кълбо и веднага се улови, че по навик лежи на самия край на дивана, макар че място имаше повече от достатъчно. Тя с удоволствие се премести по-навътре, но вместо да заспи, ни в клин, ни в ръкав започна да изброява всички положителни и отрицателни страни на отсъствието на мъжа си. Най-лошото бе, че Алексей й беше обиден, поради което не искаше вече да живеят заедно. Разбира се, това е нейна вина, не може да се държи така. Каквото и да става, не бива да обиждаш хората, ако не са го заслужили. Настя напрегна всичките си сили, но не можа да намери нито един друг отрицателен момент и това я ужаси. Сама е вкъщи, може да мълчи и с никого да не разговаря. Нали точно това искаше, когато мислено молеше мъжа си да замълчи? Ето, получи го. Не е нужно да се оправдава и извинява, задето не се е обадила навреме, за да го предупреди, че ще закъснее. Не е нужно да се насилва да изяде сготвената от Льошка вечеря, когато залъкът й присяда на гърлото. За каквото и да се сети — само плюсове. Идиотка такава, защо се остави да я придума и се омъжи за него? Не биваше да го прави.
Тя раздразнено се обърна на другата страна, усети непривично голямото пространство и с досада си помисли: «И да спя сама е много по-приятно. Има място. Защото Льошка вечно ме избутва до стената. Интересно — на кого толкова съм се ядосала? На себе си, на кого другиго. И без това няма на кого.»
Заспа с тази мисъл, а след известно време се събуди и се учуди сама на себе си. Как така откри само един отрицателен момент? Това не може да бъде. Сигурно просто е уморена, седмицата беше тежка, както винаги след продължителни празници, затова в главата й се въртят разни глупости. Необходимо е да премисли всичко отначало и тогава определено ще се окаже, че акцентите трябва да бъдат поставени по съвсем друг начин.