Тя се усмихна в мрака и отново започна да изброява плюсовете и минусите от отсъствието на Алексей. Резултатът крайно я огорчи, защото се оказа същият. «Още не съм си починала достатъчно — разстроено си помисли Настя. — В главата ми е пълна каша заради някакви безумни идеи. Ще поспя още мъничко, после ще опитам пак.»
Но и третият опит не доведе до нищо ново. Така мина цялата нощ: час, час и половина сън, после равносметка на плюсовете и минусите, отново кратък сън — и така до шест сутринта. Настя стана и с неудоволствие оцени изминалата нощ като пропиляна. Хем не можа да си почине както трябва, хем не я споходиха никакви годни идеи. Потисната и мрачна, тя отиде в Измайловския парк, за да се срещне с генерал Заточил.
Иван Алексеевич дойде, придружен от Максим. Макар че бяха облечени в еднакви красиви анцузи, дори отдалеч човек не можеше да ги приеме като баща и син. Настя всеки път се изненадваше от абсолютната липса на прилика помежду им. Слабичкият и нисък генерал с жълтите тигрови очи сякаш нямаше нищо общо със силния широкоплещест Максим, който съвсем наскоро се бе отървал от излишните си килограми. Само преди година бе дебеличък и тромав младеж с кестеняви очи, ужасно сериозен и неприветлив.
— Здравейте, лельо Настя — избуча Максим. Като нея, той беше класическа сова, не обичаше да става рано, но с тази разлика, че още не се бе научил да надвива раздразнението си от това.
— Какво става с вас? — изненада се тя. — Пак ли тренировки?
— Пак — кимна генералът. — Максим започна да губи форма. Миналата година преди приемните изпити тренираше ежедневно, а сега влезе в института и се остави на мързела да го надвие. Реши, че всичко най-страшно е зад гърба му и може да се излежава. Вчера го накарах да направи някоя и друга лицева опора и резултатът никак не ме зарадва. Рухна след двайсет и петата! На какво прилича това, а?
— А вие самият колко лицеви опори направихте? — попита Настя.
— Аз, Анастасия, всеки ден правя по триста. Затова ме е срам заради сина ми. Не отричам и своята вина, не биваше да го оставям да се отпусне, но най-важното е навреме да се стреснеш. Максим, започвай тренировката, а ние с Анастасия ще се разходим наблизо.
Младежът отчаяно махна с ръка, пое си дълбоко дъх и затича надолу по алеята.
— Жесток сте, Иван Алексеевич — поклати глава Настя. — И вие на осемнайсет години сигурно сте правили едва двайсет и пет лицеви опори.
— И на десет не издържах — разсмя се генералът. — Като дете бях дребничък и слаб, съседските момчета вечно ме пердашеха, вземаха ми сандвичите, парите, които родителите ми даваха за сладолед и за кино. А когато бях на осемнайсет, нямаше култ към добрата физическа форма. Беше средата на шейсетте, тогава за да минаваш за съвременен и модерен, трябваше да знаеш много стихове и песни на бардове, да участваш в походи, да пееш с китара край огъня, да ходиш в Петербург по време на белите нощи и да искаш да станеш геолог. Вие не помните това, тогава сте били на пет-шест годинки, нали?
— Така е. Не си го спомням, но съм слушала много за това от родителите си.
Известно време крачиха мълчаливо по алеята в посоката, накъдето си затича Максим. На Настя не й се говореше и тя се радваше, че Заточни не бърза да задава въпроси. Денят обещаваше да бъде топъл и слънчев, въздухът в парка бе прохладен и свеж. Настя си помисли, че ако не бяха вечната й заетост и вроденият й патологичен мързел, би могла да получава от живота доста малки радости. Например да се наслаждава на такива сутрешни разходки сред разкошна зеленина и утринна свежест. Всеки път се ядосваше едва ли не до сълзи, когато в почивен ден трябваше да отиде на разходка с Иван, а после се радваше, че той я е измъкнал на чист въздух.
От ленивите й приятни размисли я извади гласът на генерала:
— Не навеждай тялото напред, Максим! Раменете по-свободно! Така, браво! Е, Анастасия, чакам. Какви са впечатленията ви от Готовчиц?
— Впечатленията ми са сложни, но, Иван Алексеевич, вие трябва да бъдете снизходителен и да се отнесете с разбиране към онова, което ще ви кажа. Човекът е съсипан от мъка, жена му е загинала, така че е напълно естествено поведението му сега да е далеч не нормалното за него. Потиснат е, страда от депресия. Доколкото успях да забележа, Борис Михайлович на практика не излиза от къщи. Но за негова чест трябва да кажа, че единственото, което може да го изведе от депресията, е работата. Той я обича, живее, диша с нея. Това май е едничкото, което е останало в живота му. И той се вкопчва в нея като в спасителен пояс, за да не се удави в мъката си.