Накрая Матю прегриза китката си и даде на Маркъс да пие. Силната кръв на вампира го върна към живота.
Индианците чакаха търпеливо пред отвора на пещерата, а след това, когато се появи жаждата му за кръв, го държаха настрани от близките ферми. Бяха познали какъв е Матю в мига, в който се бе появил в селището им. Беше като Дагуаноениент, вещицата, която живееше в торнадо и не можеше да умре. За тях беше загадка защо боговете бяха решили да надарят френския воин с тези качества, но боговете бяха известни със странните си решения. Единственото, което можеха да направят, бе да предават на децата си легендата за Дагуаноениент и да ги научат как да убиват подобни същества, като ги изгорят, стрият костите им на прах и ги пръснат в четирите посоки на света, за да не могат да се преродят.
Маркъс се държеше като дете, каквото си и беше, виеше от страх и жажда. Матю хвана елен, за да нахрани младия мъж, който се бе преродил като негов син, а той набързо изсмука и последната му капка кръв. Това го засити, но не успокои бурята във вените му, в които сега течеше древната кръв на Матю.
Цяла седмица Матю носеше животни в леговището им, накрая реши, че Маркъс е готов сам да ловува. Баща и син подгониха елени и мечки през гъстата гора и по огрените от лунната светлина планински хребети. Матю го научи да души въздуха, да дебне в сенките за най-малкото движение и да усеща промените във вятъра, които могат да довеят пресни следи към тях. Научи го и да убива.
В тези първи дни Маркъс копнееше за по-богата кръв. Нуждаеше се от нея, за да утоли силната си жажда и да нахрани изгладнялото си тяло. Но Матю изчака Маркъс да се научи да хваща елени, да ги поваля и да изпива кръвта им, без да оставя следи, преди да му позволи да ловува хора. Жените бяха забранени. Прекалено объркващи са за новите вампири, обясни му Матю, а и границите между секс и смърт, ухажване и ловуване бяха прекалено размити.
Отначало баща и син се хранеха с болни британски войници. Някои умоляваха Маркъс да им пощади живота и Матю го научи как да се храни с топлокръвни, без да ги убива. След това подгониха престъпници, които със сълзи на очи искаха милост, но не я заслужаваха. Във всеки отделен случай Матю караше Маркъс да обяснява защо е избрал точно тази жертва. Моралът на младежа се разви по начин, който му позволяваше да овладее нуждите си, но също така и да оцелява.
Матю бе известен със силно развитото си чувство за справедливост. Всичките му грешни решения се дължаха на гняв. Маркъс разбра, че баща му с времето става все по-малко податлив на тази опасна емоция. Може и така да беше, но тази вечер в Оксфорд той имаше същото хищническо изражение като край Брендиуайн — а наоколо нямаше бойно поле, на което да излее гнева си.
— Сгрешил си. — Матю вдигна свирепия си поглед от ДНК анализите на вещицата.
Маркъс поклати глава.
— Направих тестовете два пъти. Мириам потвърди резултатите ми с ДНК от слюнката. Признавам, че са изненадващи.
Матю въздъхна.
— Абсурдни са.
— Даяна притежава почти всеки генетичен маркер, който сме виждали в една вещица. — Устните му се изкривиха в мрачна гримаса, когато отгърна последната страница. — Но ето тази верига ни притеснява.
Матю прелисти набързо доклада. Там имаше повече от двайсет вериги от ДНК, някои къси, други — дълги, до които с дребния си почерк Мириам бе написала червени въпросителни.
— Господи — възкликна той и го хвърли обратно към сина си. — Вече си имаме достатъчно грижи. Онова копеле Питър Нокс я заплаши. Иска ръкописа. Даяна се опита да го вземе отново, но беше изчезнал от библиотеката и не можаха да го намерят. Нокс е убеден — поне засега — че първия път го е взела, като нарочно е развалила магията.
— Така ли е направила?
— Не. Даяна няма нито познания, нито контрол над нещо толкова сложно. Силата й е напълно хаотична. Направи ми дупка на килима. — Матю изглеждаше огорчен и синът му се опита да скрие усмивката си. Баща му много обичаше антиките си.
— Тогава ще държим Нокс далеч и ще дадем възможност на Даяна да овладее дарбите си. Не ми изглежда много сложно.
— Нокс не е единствената ми грижа. Днес Даяна получи това по пощата. — Матю взе снимката и придружаващата я бележка и ги подаде на сина си. Продължи да говори с равен, но заплашителен глас: — Родителите й. Помня, че съм чувал за двама американци, убити в Нигерия, но това беше много отдавна. Никога не съм ги свързвал с Даяна.