Под натиска на останалите му отрочета Маркъс обеща тържествено да се държи прилично, но само ако баща му и Жулиет си тръгнат.
Матю се съгласи, но преди това му обясни надълго и нашироко какво се очаква от членовете на семейство Клермон.
— Ако си решил да ме правиш дядо — каза баща му по време на изключително неприятен разговор, проведен в присъствието на едни от най-старите и най-влиятелните вампири в града, — настоявам да си по-внимателен. — От спомена Маркъс още потръпваше.
Кой и какво даде право на Матю и Жулиет да се държат по този начин си оставаше загадка. Силата на баща му, лукавостта на Жулиет и авторитетът на фамилията Клермон сигурно са им помогнали да спечелят подкрепата на останалите вампири. Но имаше и нещо друго. Всички свръхестествени същества в Ню Орлиънс, дори и вещиците, се отнасяха към баща му като към кралска особа.
Маркъс се почуди дали е бил член на Паството. Това би обяснило много неща.
Гласът на Матю прогони спомените.
— Даяна може и да е смела, Маркъс, но няма нужда да знае всичко. — Пусна младежа и отстъпи назад.
— А знае ли за семейството ни? За другите ти деца? — „А дали знае за баща ти?“ — помисли си Маркъс, но не го каза на глас.
Ала въпреки това Матю прочете мислите му.
— Не разказвам историите на други вампири.
— И правиш грешка — изтъкна Маркъс, като поклати глава. — Даяна няма да ти благодари, че криеш разни неща от нея.
— Така твърди и Хамиш. Когато е готова, ще й разкажа всичко, но не преди това. — Беше категоричен. — Сега единствената ми грижа е да я изведа от Оксфорд.
— В Шотландия ли ще я скриеш? Там със сигурност никой няма да я намери. — Маркъс си спомни веднага усамотеното имение на Хамиш. — Или ще я заведеш в Удсток, преди да тръгнеш?
— Закъде? — Матю бе озадачен.
— Накара ме да ти донеса паспорта. — Сега пък младежът беше озадачен. Типично за баща му беше, след като се разгневи, да замине, докато овладее емоциите си.
— Нямам намерение да изоставям Даяна — заяви с леден глас Матю. — Ще я заведа в Сен Тропе.
— Не може да я държиш под един покрив с Изабо! — Викът на Маркъс проехтя из цялата стая.
— Това е и мой дом — отвърна Матю и стисна инатливо устни.
— Майка ти открито се хвали колко вещици е убила и обвинява всяка вещица, която срещне, за случилото се с Луиза и баща ти.
Лицето на Матю се сгърчи и най-накрая Маркъс разбра. Снимката бе напомнила на баща му за смъртта на Филип и за битката на Изабо с лудостта в последвалите години.
Матю притисна слепоочията си с длани, сякаш отчаяно се опитваше да изтръгне от мозъка си по-добър план.
— Даяна няма нищо общо и с двете трагедии. Изабо ще разбере.
— Няма, знаеш, че няма — настоя Маркъс. Обичаше баба си и не искаше тя да бъде наранена. Но ако любимецът й Матю заведеше в дома й вещица, тя щеше да бъде наранена. И то жестоко.
— Няма по-сигурно място от Сен Тропе. Вещиците доста ще си помислят, преди да се доближат до Изабо, особено в собствения й дом.
— За бога, не бива да оставяш двете сами в една къща.
— Няма — обеща Матю. — Искам двамата с Мириам да се преместите за известно време в къщата до портата, да се надяваме така да убедим всички, че Даяна е в имението. След време ще разберат истината, но все пак ще спечелим няколко дни. Ключовете са у портиера. Върни се след няколко часа, когато ще сме заминали. Вземи завивките й от леглото, миризмата й е по тях, и тръгвай към Удсток. Остани там, докато не ти се обадя.
— Можеш ли да пазиш едновременно вещицата и себе си? — попита тихо Маркъс.
— Ще се справя — каза убедено Матю.
Маркъс кимна, двамата вампири си стиснаха ръцете и си размениха разбиращи погледи. Всичко, което можеха да си кажат в такива моменти, отдавна вече беше изречено.
Когато отново остана сам, Матю седна на дивана и обхвана главата си с ръце. Бурната съпротива на Маркъс го беше разколебала.
Вдигна очи и отново се взря в литографията с богинята на лова, гонеща жертвата си. Друг цитат от същата стара поема изплува в ума му.
— „Видях я да излиза от гората — прошепна той — на лов за мен, любима Диана.“
Спалнята бе прекалено далеч и нямаше как топлокръвно същество да го чуе. Но Даяна се размърда и извика. Матю бързо отиде при нея и я взе в обятията си. Отново го обзе желанието му да я закриля, а заедно с него се върна и усещането за цел.