— Тук съм — промълви той в разноцветните кичури на косата й. Погледна спящата Даяна, устата й бе нацупена, челото й бе силно смръщено. Беше гледал това лице часове наред и го познаваше добре, но противоречията му още го очароваха. — Да не си ме омагьосала? — почуди се той на глас.
Тази вечер Матю осъзна, че се нуждае от нея повече от всичко друго на света. Нито семейството му, нито жаждата му за кръв имаха значение, когато трябваше да я пази и да е близо край нея. Ако това означаваше да си омагьосан, той бе загубен.
Притисна я по-силно, прегръщаше я, докато спеше, така както не би си позволил, когато е будна. Тя въздъхна и се настани по-удобно в ръцете му.
Ако не беше вампир, нямаше да долови тихите думи, които тя промълви, когато стисна амулета под пуловера му и притисна другия си юмрук до сърцето му.
— Не си загубен. Аз те намерих.
Матю се почуди за миг дали си е въобразил, че ги чува, но знаеше, че не е.
Тя чуваше мислите му.
Не през цялото време, не и докато беше будна, все още не. Но беше въпрос на време, преди да научи всичко за него. Щеше да разбере тайните му, мрачните и ужасни неща, срещу които не му бе стигнала смелостта да се опълчи.
Тя му отвърна отново с тих шепот:
— Аз съм достатъчно смела и за двамата.
Матю притисна глава в нейната.
— Налага ти се да бъдеш.
17.
Усещах силен вкус на карамфил в устата си и бях увита като мумия в завивката си. Когато се размърдах, старите пружини на леглото леко проскърцаха.
— Шшт. — Устните на Матю бяха до ухото ми, а тялото му бе долепено в гърба ми. Лежахме прегърнати като лъжици, силно притиснати един в друг.
— Колко е часът? — попитах дрезгаво.
Матю леко се отдръпна и си погледна часовника.
— Минава един.
— Колко време съм спала?
— От около шест часа предния следобед.
Предния следобед!
В ума ми се завъртяха думи и образи: алхимичният ръкопис, заплахата на Питър Нокс, посинелите ми пръсти, излъчващи електричество, снимката на родителите ми, застиналата във вечен стремеж ръка на майка ми.
— Ти ми даде лекарство. — Опитах се да се освободя от завивката. — Не обичам лекарства, Матю.
— При следващия шок ще те оставя ненужно да страдаш. — Отгърна юргана с едно движение, което бе по-ефективно от цялата ми битка със завивките.
Резките му думи разбъркаха спомените ми и на повърхността изплуваха нови образи. Изкривеното лице на Джилиан Чембърлейн, която ме предупреждава да не пазя тайни, листът, който ме питаше дали си спомням. За миг се почувствах отново на седем години и се опитвах да осмисля защо умните ми жизнени родители вече ги няма в живота ми.
Протягах ръце към Матю, докато виждах в съзнанието си как ръката на майка ми се протяга към баща ми пред тебеширеното очертание. Детската ми мъка след смъртта им се сблъска с ново съчувствие на вече възрастната ми същност към майка ми, която отчаяно се опитва да докосне баща ми. Дръпнах се рязко от ръцете на Матю, вдигнах колене към гърдите си и заех отбранителна поза, свита на кълбо.
Матю искаше да помогне, виждах го, но не бе сигурен в мен, а и сянката на собствените му объркани емоции падна върху лицето му.
Отново чух в главата си отровния глас на Нокс: „Помни коя си“.
„Помниш ли?“ — питаше бележката.
Обърнах се внезапно към вампира и се хвърлих към него. Родителите ми вече ги нямаше, но Матю бе тук. Пъхнах глава под брадичката му и се заслушах няколко минути в редките удари на сърцето му. Бавният ритъм на вампирското сърце скоро ме приспа.
Но когато се събудих в тъмното, пулсът ми бе ускорен. Разритах завивките и успях да седна. Матю зад мен включи лампата, чийто абажур все още бе отместен.
— Какво има? — попита той.
— Магията ме намери. Вещиците също. Ще бъда убита заради магиите си също като родителите ми. — Думите се лееха от устата ми, обземаше ме паника. Изправих се, олюлявайки се, на крака.
— Не. — Матю също се изправи и застана между мен и вратата. — Ще застанем лице в лице с това, Даяна, каквото и да е то. Иначе вечно ще бягаш.
Част от мен знаеше, че е прав. Но останалата част искаше да се скрие в мрака. Но как бих могла, когато на пътя ми бе застанал вампир?