— Казах ти, че обичам чай — промълвих извинително, докато той премяташе поредния пакет, скрит зад машината за кафе, която рядко използвах.
— Имаш ли предпочитания? — И направи жест към претъпканата полица.
— От този в черния пакет със златния етикет, моля. — Зеленият чай ми се струваше най-добрия вариант, щеше да ме успокои.
Матю се зае с чайника и каната. Наля гореща вода върху ароматните листенца и бутна старата очукана кана към мен, когато напитката бе готова. Ароматите на зелен чай, ванилия и цитрус бяха толкова различни от миризмата на Матю, но въпреки това ми вдъхваха чувство за спокойствие.
Той също си сипа и ноздрите му се разшириха от предстоящото преживяване.
— Не мирише никак зле — призна и отпи малка глътка. За първи път го виждах да пие нещо различно от вино.
— Къде ще поседнем? — попитах и обвих топлата чаша с длани.
Матю кимна към всекидневната.
— Там. Трябва да поговорим.
Седна в единия ъгъл на удобния стар диван, а аз се настаних в другия. Парата от чая се издигаше към лицето ми и нежно ми напомняше за вещерския вятър.
— Трябва да разбера защо Нокс мисли, че си развалила магията на Ашмол — поде Матю, когато и двамата вече бяхме седнали.
Предадох му разговора, който проведохме у ректора.
— Каза, че магията ставала непредвидима около годишнините от направата й. Други вещици, които владеели заклинанията, също опитвали да я развалят, но не успели. Според него просто съм се оказала на подходящото място в подходящото време.
— Магията на ръкописа е направена от много надарена вещица и подозирам, че е почти невъзможно да се развали. Никой, опитвал се да вземе книгата преди това, не е отговарял на условията, без значение колко е бил обучен и по кое време на годината Ашмол е попадал в ръцете му. — Той се взря в чашата си. — Но ти успя. Въпросът е как и защо.
— Ако съм развалила магия, направена преди да се родя, най-вероятно съм уцелила благоприятен период около годишнината й, трудно ми е да повярвам, че е нещо друго. Ако съм изпълнила условията веднъж, тогава защо не успях втория път? — Матю отвори уста да каже нещо, но аз поклатих глава. — Не, не е заради теб.
— Нокс е обучен вещер, магиите са сложна работа. Предполагам, че с времето те отслабват. — Не ми изглеждаше много убеден.
— Ще ми се да виждах някаква логика във всичко това. — Представих си моята въображаема бяла маса с парченцата от пъзела. Преместих няколко от тях — Нокс, ръкописа, родителите ми — но те отказваха да се подредят. Гласът на Матю ме извади от унеса.
— Даяна?
— Ммм?
— Какво правиш?
— Нищо — отговорих прекалено бързо.
— Използваш магия — изтъкна той и остави чая си. — Помирисвам я. И я виждам. Ти блестиш.
— Така правя, когато не мога да разреша някоя загадка, точно като тази сега. — Наведох глава, за да скрия колко ми е трудно да говоря за това. — Виждам бяла маса и си представям различни парченца от пъзел. Те са в различни форми и цветове и се движат, докато се подредят. Когато се появи образ, застиват и аз знам какво става.
Матю помълча, преди да проговори.
— Колко често играеш тази игра?
— Непрекъснато — признах неохотно. — Докато ти беше в Шотландия, осъзнах, че това е магия, точно както когато познавам, че някой ме гледа, без да се обръщам.
— Има логика, знаеш ли — каза той. — Ти използваш магия, когато не мислиш.
— Какво искаш да кажеш? — Парченцата от пъзела затанцуваха по бялата маса.
— Когато се движиш, ти не мислиш, поне не с рационалния дял от мозъка си. Когато тичаш, гребеш или правиш упражнения от йога, си някъде другаде. И когато разумът не държи под контрол твоите дарби, те изскачат.
— Но аз мислех преди това — възразих. — А и вещерският вятър се случи от само себе си.
— Да, но тогава изпитваше силна емоция — обясни ми той, наведе се напред и опря лакти в коленете си. — Чувствата винаги заглушават интелекта. Същото се случи и когато пръстите ти посиняха, и с Мириам, и с мен. Тази твоя бяла маса е изключение от общото правило.
— Настроенията и движението са достатъчни, за да отключат тези сили? Кой би искал да е вещица, щом нещо толкова просто може да предизвика ада на земята?
— Предполагам, че мнозина. — Матю се извърна. — Искам да те помоля да направиш нещо за мен — каза той. Диванът изскърца, когато пак застана с лице към мен. — И искам да си помислиш, преди да ми отговориш. Ще го направиш ли?